Интересно нещо са женските мечти.
Има една, на която повярвайте ми нито една жена не може да устои.
Дрешник- стая в къщата , където можеш да подредиш на закачалки всичките си рокли, палта, блузи с разкошни деколтета, блузи с якички тип китайска униформа.
Поли, сака, елеци, секси бюстиета или шармантни туники, колани, шапки, обувки, чанти , всевъзможни аксесоари, които събрани на едно място можеш на спокойствие на избираш и комбинираш.
Най- хубавата част от дрешника разбира се е огледалото – голямо, ясно, осветено.
Обличаш се, оглеждаш се и всеки път си прекрасна.
Хубаво нещо са дрешниците.
Събират всевъзможни тайни, спомени , уханието на попилите по дрехите парфюми те връщат към отминали емоции.
Когато всичко е подредено, всичко е ясно и избора е лесен с нюанс на изпълващо удоволствие.
Когато дрешника е превърнат в склад, където всичко е нахвърлено набързо – колкото да е прибрано и стои на изчакване за после, когато му дойде времето – нещата се случват трудно и избор на практика не може да се направи.
Вземаш едно.
После виждаш друго затиснато от трето , което изведнъж ти спомня за някой, от което се сепваш ,че нямаш време затръшваш вратата и си казваш:
“Това ще го мисля друг път – нали сега никой не го вижда”
И отново натискаш педала на важните, спешните, объркващите неща в ежедневието ти – ежедневие точно толкова разхвърляно както оставеният за после дрешник.
Може би заради средната възраст или заради естественият процес на преосмисляне основните въпроси:
Коя съм аз?
Какво съм аз?– избиват като крехки стръкчета трева устремила се към слънцето, независимо от паветата около нея.
Коя съм Аз?
Един ден седнах удобно и започнах да събличам всеки един от отговорите на този въпрос:
Аз съм жена.
Аз съм майка.
Аз съм на 37.
Аз съм дъщеря.
Аз съм сестра.
Аз съм по-голямата сестра.
Аз съм приятел.
Аз съм съпруга.
Аз съм любима.
Аз съм съученичка.
Аз съм съгражданка.
Аз съм колежка.
Аз съм математичка.
Аз съм с кафяви очи.
Продължих да събличам всичките си “Аз съм…” заедно с тях паднаха и аксесоарите , които украсяваха и допълваха представата за съответното “Аз съм..” – добра, красива, мила, гневна, гальовна, внимателна, ревнива, разсеяна, изпълнителна, властна, точна , коректна, романтична, фокусирана, богата, далечна.
Час от аксесоарите можеха да се комбинират с повече от едно “Аз съм”, това понякога създаваше объркване, понякога придаваше чаровна уникалност.
Махнах всичко.
Махнах всички роли, в които ме познавате.
Ролите в, които аз самата си се представям.
Какво остана ли?
Остана истинското мое Аз – невинното, чистото, прекрасното Аз.
Онова, което избира какво да бъде.
Детето в мен, което играе, експериментира, създава себе си и света около себе си.
Моето Аз знае всичко и във всеки един момент се забавлява като съблича и облича роли. Маха и слага аксесоари. Комбинира стилове, цветове, дължини.
То е толкова сериозно в превъплащенията си, че ако не видиш звездичките в очите ми, може да не разбереш коя наистина съм АЗ.
Аз съм Деяна!
