Как посадих 30 лалета след една театрална постановка?

Основният въпрос на нашето време или поне за голяма част от хората, които са свързани с услуги за други хора е :

Какво активира човек към действие?

Какво е нещото, което го предизвиква да натисне големият червен бутон: купи, прочети, направи?

Има милиони страници написани по темата. Това не е поредният опит да се увеличи обема от умни приказки. Сега ще направя нещо друго, ще разкажа за един съвсем реален процес, който преживях.

Аз живея в квартал Изток, кварталът в който се намира и читалище “Николай Хайтов”.

От почти една година сред различните плакати с дейности на читалището, които минавайки от там дразнят вниманието ми, се открояваше един – плакат на театър “Тук и сега”.

Забелязах го!

Спрях се да го огледам.

Отчетох, че ме привлече заглавието, но толкова.

Въобще не се постарах дори  да прочета повече – постановка или дата на следващо представление.

Забелязах, отчетох и бързо пропуснах през вниманието си: Чудесно! Продължавам нататък.

И така почти през месец – забелязвах плаката и продължавах нататък. Докато накрая не видях същият плакат в Instagram профила на приятел. Хм, аз този човек го познавам и той неведнъж е показвал, че знае какво прави.

Бам! – без никой, да ми е слагал червен бутон, аз го натиснах и предприех действие.

Целенасочено отидох до читалище Хайтов. Прочетох кога е следващото представление и когато вторият вторник от месеца дойде отидох.

Къде отивам? Какво да очаквам? – въобще не бях се подготвила.

Вторият вторник от месеца, 19 часа и това е.

Оказа се, че присъствам на представление на единствената засега в България трупа за PlayBak Театър – специална форма на импровизационен театър, в която публиката и актьорите си взаимодействат, по едни специфичен, първичен и очарователен начин. Най-общо казано – човек от публиката е разказвача и по неговата история актьорите създават пространство, в което разказа оживява. Думи, звуци, музика, танц – като с някакво вълшебство всичко се смесва, забърква и след това се оформя някаква реалност, в която проблемите се поглеждат от различна гледна точка и така се спихва тяхната тежест, илюзиите се изтупват и реалността светва, а емоциите се трансформират в нещо, красиво, което с удоволствие си отнасяш в къщи.

Така и не съм си написала домашното и не мога да кажа какво пише в интернет за това. Предполагам, че някъде сравняват PlayBack театъра като въздействие със семейните консталации – може и да са прави, но за мен това е една по-мека и щадяща форма да видиш, това, което не искаш да си признаеш.

Водещата, актьорите, музикантите ти подават усмихнати ръка и казват:

Здравей, ние сме като теб! Ние също малко се притесняваме, малко ни е страх, малко се вживявам в проблемите си, но много обичаме това, което правим, защото то е красиво. В красотата му има живот, който иска да продължи. Ето поеми го! Довери му се! Усмихни му се! Виж : “Живота чрез теб иска да продължи“.

Темата на сесията на PlayBack театъра, на която присъствах беше :

“Какво би направил ако имаше вълшебна пръчица?”

Имаше различни отговори:

“Не искам вълшебна пръчица, не знам какво да я правя!”,

“Ще премахна психичното насилие от шефовете”,

“Ще премахна парите!”,

“Ще премахна алчността на хората!”,

“Ще имам къща с кладенец, който да ми показва бъдещето.”,

“Ще спра интернет и ще заживея спокойно, без да бързам. Ще се върна към простите удоволствия: да очаквам пощальона да ми донесе писмо, да гледам стар филм, да пия чаша червено вино пред камината, да бъда тук и сега.”

Когато ме попитаха мен какво бих направила, първо се стъписах – стандартната ми реакция, когато ми се случва нещо за пръв път. После обаче си поех въздух и продължих с асоциацията, която създават в мен воалите на сцената.

На малката сцена, в залата на читалището където бяхме, имаше освен четиримата актьори и двама музиканти, които през цялото време бяха адекватни партньори на случващото се. Реквизита  беше 4 дървени сандъка, които бяха използвани и за табуретки и една дървена закачалка отрупана с множество разноцветни воали.

Водещата ме прекъсна и ме покани да отида като разказвач на сцената. Моята история беше кратичка:

Когато се раждаме и сме съвсем малки за нас небето е ясно, небесно синьо, на него има само топлещото ни слънце. С течение на времето обаче порастваме и след всяка несполука, след всяка допусната обида, след всеки нерешен проблем или ситуация ние слагаме по един черен облак. Така облаците остават за постоянно и съвсем забравяме за ясно синьото небе и топлещото слънце над тях, които са си там през цялото време на въображаемите ни бури. Воалите на сцената ми приличат на облаците, които поставяме на ясното небе.

Водещата ме попита: Кои са твоите воали?

Първият воал е колко съм малка. Сложих си го като дете, докато от любопитство подслушвах големите и исках да науча повече за това кое, как се случва.

Този воал ме застопори в позицията:

“Колко съм малка. Кой ще ме чуе мен?”

Този пръв воал и подслушването на големите породи още един достатъчно плътен за да бъде отчетен :

“Колко съм голяма. Аз разбирам нещата на големите”

-Така между тези два взаимно изключващи се воали се появи напрежение и съзнателен стремеж да ги управлявам, от което се появи трети много арогантен:

“Аз знам !”

Три воала, които трайно и за дълго изкривяват моя поглед и отнемат усещането за мир, което яснотата дава.

След това актьорите пресъздадоха чутото, не мога да разкажа какво се случи на сцената, защото аз го възприех с всичките си сетива и напълно се слях с момента. Преживях го и го запазих в някакво място отвъд спомена.

По – интересно беше друго – желанието да усетя пръст, което имах на следващият ден. Тогава си спомних за един от отговорите на въпроса “Какво би направил ако имаше вълшебна пръчица?”, в който се бях припознала предната вечер.

Искам да забавя, искам да живея в къща, искам да усещам с ръцете си пръста, искам да садя цветя.

То хубаво искам, ама трябва нещо реално да се случи. Затова започнах отзад – напред.

Спомних си, че зад блока където живея има стара буренясала градинка. Обрасла със бръшлян и шипки.

Купих си няколко подходящи инструмента и запретнах ръкави. Получи се. Изчистих градинката, подрязах храстите, прекопах спечената пръст и насях тридесет лалета.

Това са първите ми собствено ръчно посети лалета.

Актьорите бяха прави: “Живота чрез мен иска да продължи!”

Благодаря за преживяното. Благодаря за подадената вълшебна пръчка, която може да издуха буреносните облаци.

Благодаря за подадения червен бутон, който предизвика действие, за което бях узряла.

Утре е вторият вторник от месеца, часът е 19, читалище Хайтов.

Не знам какво ще  е вашето лично преживяване, но си го позволете и му се насладете.

 

 

Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*