Борът или какво ни държи изправени

Много обичам Борисовата градина. Там има нещо много магнетично, много истинско.

Всеки път когато имам свободен час или искам да събера мислите си, аз отивам там. Разхождам се. Наблюдавам дърветата.

Проследявам движението на катеричките и птичките. Вслушвам се в шумовете. Ставам част от нещо по-голямо от социума, в който живея.

Ежедневието ми придобива друга стойност.

Ситуациите, в които само преди минута съм се чувствала погълната стават прости и обясними. Вървя и само наблюдавам.

Така попаднах на група борове.

Здрави, устремили се нагоре. Около тях имаше други видове дървета, много по-големи и мощни.

Спрях се.

Това, че бяха група им беше помогнало да пробият короните на другите дървета и да заемат своето достойно място сред тях. Периодът, когато слънцето не се виждаше беше минало. След тях имаше един по-особен бор –

бор без връх.

Някога когато е бил малко борче някой го е прекършил.

Сега, като пораснало вече голямо дърво, той беше като другите и не съвсем.

Другите бяха изправени с върхове изпънати нагоре към слънцето и малко по-надолу хармонично разположени клони отгоре надолу така, че всеки от тях да има достъп до слънчевите лъчи. Всяка игличка да бъде целуната и приласкана от слънцето и точно това хармонично разпределение правеше дърветата величествени.

С пречупения бор нещата бяха по-различни.

Той нямаше връх, който да дава направлението напред, затова през годините се беше изкривявал няколко пъти. Опита го беше научил, че трябва да потърси слънцето, но неговата несигурност се беше проявила във това,че беше пуснал 5 различни клона, които се опитваха да вземат ролята на връх.

Това вместо да го изправи само още повече го изкривяваше. Клоните, които имаха по-ниски позиции никога не виждаха слънце и бавно с течение на времето бяха изсъхнали.

Този бор беше в същата група, на същото място, но беше далеч от постигането на пълният си потенциал. Далеч от най-доброто, на което беше способен.

Някъде докато е расъл борът е загубил своята вяра – устремът си напред, знанието, че някъде там отвъд големите клони на другите дървета има слънце, което го чака, което ще дари със светлина и топлина всяка негова най-малка част.

Всеки от нас се ражда с безброй таланти, но вярата, че точно аз мога, точно аз заслужавам, че точно аз съм призван да следвам мечтите си ни движи напред. Вярата ни води когато пътя изглежда без изход, вярата е тази, на която се уповаваме когато целта е с пъти по-голяма от нас самите.

Вярата ни държи изправени!

 

Вече разгледахте!

Харесва ли ви това, което правя?

Можете да ми го покажете, като ми купите кафе! Благодаря!

Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

*