Ето я нея, Сянката – моята сянка.
Онази, която се опитвам да скрия от всички, дори от себе си.
Дивата, гневната, непримиримата – изсъхнали листа прогизнали от капчука и огрени от неочакваното зимно слънце. Това е тя- най плашещото нещо в мен, най-страшното и неприемливото. От нея се срамувах и бягах. Точно нея дълго опитвах да отделя и покривах с изкривена усмивка.
Здравей! Прости ми!
Благодаря, че си такава каквато си!
Благодаря, че не се отказа от мен и ме изчака да помъдрея и сама да те потърся. Благодаря, че си ме пазила докато съм изключвала и съм правила компромиси със себе си, за се харесам на някой.
Благодаря за силата, която сега ми връщаш.
Знаеш ли, красива си.
Твоята автентична красота ме променя.
Аз си спомних коя съм. Спомних си защо съм тук. Спомних си колко съм ценна и това не е свързано с някой или нещо. Ценна съм защото съм Аз и защото имам и теб, и съм цялостна, пълнокръвна и истинска. Отново имам усмивка, но този път тя е със звезди в очите.
Вече мога да продължа уверено нататък.
Приемам цялото изобилие, което заслужавам.
