Вчера докато пишех, че живота е движение се сетих за една игра, която организираха за нас домакините ни от Италия.
Може би е нужна малка предистория.
Малката ми дъщеря докато беше при баба си на гости в Свищов се запозна с организацията, която се опитва да предвижи до младежите в този малък град европейската идея. Така тя не планирано взела участие в Еразъм проект, който се случвал в този момент с младежи от България, Турция и Австрия. Идеята и хареса, създаде си контактите и си организиране участие в Еразъм проект в Полша. По това време още беше непълнолетна, затова трябваше като нейн родител да се запозная с организаторите. Запознахме се, разговаряхме и когато вече трябваше да се разделим, получих предложението:
“Искате ли да сте ръководител на българския отбор при следващият Еразъм проект в Южно Италия”
– Да, Искам!
Така се оказах в Южна Италия, в малкото градче Специя, заедно с още 7 младежи от България сред общо 40 човека от Италия, България, Гърция, Испания и Полша.
Темата беше, много човешка и изискваща емоционална гъвкавост и емпатия:
Емигрантите – защо, как и какво може да се направи за тяхното социализиране и приобщаване.
Програмата от събития беше така конструирана, че чрез айсбрейкъри, ситуационни игри и решаването на различни казуси ние бяхме предвижени в същината на проблемите на тази общност.
Разказа ми днес обаче не е за това.
Вчера си спомних за една игра, която Етцо и Сандро и Гая направиха с нас.
Играта се казваше “Овце и овчари”.
Бяхме разпределени в 4 отбора на случаен принцип.
Всеки отбор имаше по един овчар, който предварително ние си избрахме и 9 овце. Преди да започнем играта имахме време за уговаряне на стратегията. Задачата беше проста – овчарят трябваше да прибере овцете, който са разпръснати из цялото помещение на определено място, което е определено като кошара.
Овчаря трябваше да прибере овцете в кошарата.
Овцете бяха със завързани очи и не можеха да говорят.
Овчарят беше с отворени очи, също не можеше да говори, но можеше да издава – един-два звука, но не с уста.
В моя отбор бяха най-яките момчета – наперени, импулсивни, излъчващи заслужена арогантност. Във времето когато трябваше уговаряме стратегия – те бяха уверени и категорични – ще постъпим така и така.
Ок, правим го! Ние сме най-добрите!
Оказа се, че нашият отбор е пръв.
В този случай, уви ние издърпахме късата клечка.
Още се оказа се, че залата е коренно променена от начина, по който я познавахме – столовете бяха разпръснати по пода и образуваха своебразен лабиринт. На всяка от овцете и се завързаха очите и всяка овца беше поставена на произволно – непознато място.
Овчарят беше поставен върху един стол и нямаше право да прави движения из стаята, само да издава звуците според стратегията ни.
А къде точно беше кошарата – въобще си нямахме на идея.
Този ден разбрах, колко много и в същото време колко малко са 20 минути.
В момента, в който съдиите дадоха начало за процеса на нашият отбор – аз се усетих замряла, притихнала, с изострени сетива. През тъмнината и смесените шумове не можех да разбера какво точно се случва около мен. Опитах се да се сетя за предварителните ни уговорки, но нищо не съвпадаше или аз не го бях запомнила правилно.
Оставаше ми само едно.
Опитах се да изключа доколкото е възможно външните дразнения и се вслушах в импулса, който в мен се беше зародил.
Последвах го.
Направих няколко стъпки, стигнах до преграда, опипах я и продължих да се движа. Малко след това чух овчаря, разбрах указанията му, продължих да правя стъпки с опипване и със следване.
Така напрактика много бързо стигнах до кошарата.
Бях втората или третата от моя отбор.
Овцете нямат право да говорят и да дават каквито и да е помощни указания, но се оказа, че бидейки вече в кошарата мога да помагам на тези, които са близо до кошарата. Овчаря виждаше, коя овца се движи и от движещите се избираше тази, която е най-близо до кошарата и започваше да и дава указания. След като овцата доближеше входа, аз я издърпвах и така се справяше по-лесно и по-бързо.
Ако си спомням провилно 7 овце от нашият отбор бяха влезли където трябва.
По-интересно беше друго.
Момчетата, които имаха претенции, и които съставяха стратегията не бяха мръднали и на йота.
Те през цялото време чакаха нещо специално да се случи, седнали на едни столчета.
Когато нашите 20 минути приключиха – Те бяха най-изненадани:
Ама как така? Нали трябвало това и онова.
Ми трябва ама real life is diferent.
Много съм благодарна на Сандро, Енцо и Гая.
По никакъв по-добър начин не можеше да разбера какво значи човек да се движи и защо това е важно.
Може да имаме планове, може да имаме очаквания, но реалността понякога е по-различна, по-динамична, по-гъвкава, по-неуловима. Не ни пита, не ни уговаря, тя просто налага своите условия. Единствено от нас зависи дали ще продължим да упорстваме, тропайки с крак: “Ама то трябваше да е по-лесно!” или просто да започнем да се движим.
Когато има движение, средата забелязва, отчета и независимо от всичко дава помощта и подкрепата си.
Реалността се променя!
