От лятото възобнових кореспонденцията си с моя близка приятелка, която не съм виждала от много години т.к. тя и семейството и вече живеят в чужбина. Много специално усещане е комуникацията с нея, естествена и лека.
Днес в писмото си ми прати линкове към техни пътешествия със хиляди снимки. Гледам добре подредените папки и вече знам.
Да и аз искам това!
Искам да пътувам: да събирам боички от различни места по света, да вкусвам различни храни, да виждам от различни гледни точки изгревите и залезите на слънцето, да усещам по кожата си различната концентрация на водата и силата на вятъра, да чувам различна реч, отново и отново да изживявам и преживявам радостта с хората, които обичам.
Разглеждам снимките на моите приятели и трите им дъщери и ми просветна, да това е!
Сега съм точно на възрастта на моите родители, когато първоначалният ентусиазъм от промените след 10.11. отмина и дойде ред на голямото рушене. В базата данни на моето неосъзнато срещу тази възраст има един голям хаус и отричане на всичко каквото е било дотогава.
Трябва ли да се учудвам, че се чувствам понякога объркана и незнаеща как да продължа нататък.
Успя ли се съвсем малко и веднага хващам кирката, да коригирам с разрушаване. Веднага виждам всички кусури и спирам да оправям.
Не може така да се продължава, ама ха!
То хубаво, че оправям нещото си, което ме е подразнило, но така загубвам първоначалната си посока. Спирането и тръгването наново ми коства много повече усилия.
Приятел ми разказа за филм, който гледал за излизането от лабиринтите: когато групата туристи се загуби от мястото където е изхода започват да развяват цветен флаг – така групата много бързо намира вярната посока.
Това ни е необходимо на всички нас, прекрасните хора живеещи на тези географски ширини.
Пример, необходим ни е пример, че може да се случва и по друг начин от познатият и предъвкван с години в нашата общност.
Съвсем естествено е да си споделим проблемите за да ни олекне, но си спестяваме да споделим успехите или поводите ни за радост, да не би някой да ни завиди.
Това обаче ни лишава от цветове, от разнообразие, от яснота.
Думите във ефира стават сиви, а сивото дори и в 50 нюанса полепва и обезличава .
Това е най-главната промяна, която тук е дошло време да направим :
Да правим нещата от кеф, а не от зор.
Съвсем по различен начин се шофира, когато бензина е на критичният минимум и когато резервуара е пълен догоре.
Хора сме, а ние хората за да искаме нещо, първо трябва да можем да си го представим. За да си го представим, първо трябва да сме го видели, че е възможно да се случи.
Днес, аз получих подарък малко преди рожденият ми ден. С изпращането на тези снимки, моята приятелка ми подаде палитра със стотици нови цветове:
„ Виж има и такава и такава боичка. За да достигна до нея преминах през невъобразимо много препятствия, но аз го направих, значи ти също ще можеш.“
