Това е лабиринт.
Съвсем истински.
Преди няколко години бях до като правеха на същото място подобен.
Нали съм си любопитка попитах. Тогава ми казаха, че семинарите Инсайт, веднъж на няколко години го правят като част от програмата на последното си ниво. Така за няколко дни всички, които попаднат на тази поляна могат да го използват за да чуят по-добре себе си.
Защото ние всичко си знаем.
Какво искаме?
От къде е добре да минем.
Светът обаче е много шумен и ние се объркваме. Вървим по едни и същи писти, вместо да направим една крачка вляво, което ще ни отвори нови съвсем различни възможности.
Затова в много и различни култури са използвали различни видове лабиринти за да се види оптималният изход в дадена ситуация.
Как се използва лабиринта?
Застава се в единият край с ясното намерение какво искаме да разберем след като го минем.
Лабиринта има начало, център, край.
- В началото мислим за въпроса си, колкото по ясно дефиниран, толкова по-добре. Вървим бавно и максимално фокусерани към искането си.
- В центъра си представяме, че въпроса, проблема, ситуацията са решени по възможно най-добрия за нас начин. Оставаме за някакви секунди.
- След това от центъра към края сме много внимателни за това, което ни идва като идеи. Внимателни сме за усещанията си в тялото. Внимателни сме за нещата, които се случват в околната среда – звуци, думи, предмети, цветове, миризми, хора -всичко може да е стъпката в ляво, която е добре да направим.
Ако имате ходене към Ловният парк на голямата поляна, от страната на големият дъб, а не от страната на пицария Виктория, се възползвайте от възможността. Съвсем реална възможност докато дъждовете, стъпките на хората, времето не са изтрили този съвсем истински лабиринт.
Сега се сещам за едни други наши преживявания точно преди година, когато бяхме на пътешествие до Виена и обратно.
Във Виена в градините на замъка Шонбрун има голям лабиринт изграден от жива плет.
Тогава нямах създадено намерение , за което лабиринтът да ми помогне. Просто се забавлявах и тренирах инстинктите си.
Целта беше да стигнем центъра на лабиринта.
Цел съвсем ясна и проста, но в нашето малко семейно общество имаше три съвсем различни подхода. Синът ми и голямата ми дъщеря бяха максимално практични. Проявиха съобразителност и наблюдателност още от самото начало и просто забелязаха къде има табела изход и продължиха след нея. Това се оказа възможно най-бързият начин. Знаейки изхода, за кракто изпълниха целта. При все,че нямаха каквото и да е било предизвикателство и двамата бяха много доволни – получили са каквото искат, без да се “пържат сред храстите, в този пек!” Баща им и Лили всеки с неговото си темпо си премина през предизвикателството и доволен се качи на почетната площадка, която е в центъра.
Аз не видях табелата за изход. Съвсем съзнателно започнах да търся къде е входа. С мен влязоха баща и дъщеря и без да го искам извесно време вървяхме в група. Това значително улесни задачата ми, но пък загубих удоволствието от процеса, затова забавих значително крачка докато двойката се отдалечи, а аз останах в тунелите сама.
Да, от този момент вече дойде интересната за мен част.
Удоволствието да се загубя нарочно и удоволствието въпреки това да достигна целта, където всички се събрахме точно на време.
