Наближава Коледа.
Еуфорията постепенно полазва ежедневието ни. Очите ни трескаво обхождат витрините с надеждата да задоволят желанието ни за празник.
Да, усещането за празник е част от първичните ни инстинкти.
Търсим го и неистово се стремим да го изпълним със съдържание.
Коледа е един от най-светлите празници в годината, когато сред тъмнината се ражда звезда и на света му се дава нов шанс да пребъде.
Да, има тъмнина, място където светлината още не е достигнала.
Всеки от нас има местенца в душата си, където не допуска никой, не отваря вратата да влезе свеж въздух, не дига пердетата да покани слънцето.
Странно е, че днес ми се пише за това. Усещам напрежението в себе си и съвсем съзнателно избирам всяка буква.
Подбирам думите.
Не, няма никакъв драматизъм, просто сега имам импулс да разкажа три различни истории от последните дни, където основната тема е споделяне, ценности, търсене на светлина.
Случка 1:
Моята майка ни е на гости и т.к. за нея е важно на 7.12 отидохме на поетично четене в музея на Вапцаров. Организаторите бяха създали събитие, в което се насочва вниманието едновременно към Вапцаров и Смирненски.
Малкото пространство на музея беше пълно с хора.
Камери на две телевизии стесняваха още повече малката зала. Актьор прочете стихове от Вапцаров и след това от Смирненски. Поканените поети започнаха да четат творбите си. Признавам си, не бях отишла по собствено желание, но ми беше любопитно да чуя хората, които чрез думите могат събудят и вдъхновят човешкият дух. Притихнах в очакване нещо хубаво да се случи, но само след петата минути разбрах, че не е това пространството. Започнаха да се изливат думи, които се жалват, хленчат, мрънкат.
Изведнъж се почувствах заклещена, ама какво правя тук?
Как тези журналистически репортажи облечени в рими ще ми покажат пътя?
Никак.
Затова изчаках още 5 минути и категорично отказах да им давам вниманието си.
Станах съвсем дискретно, намерих място където мога да почета книга, която ми дава на мен стойност. Така докато поетите оплакваха гадните времена, в които живеем, съвсем по гаменски си четох от телефона „За писането“ на Стивън Кинг.
Събитието свърши с малък коктейл и поетите побързаха да си тръгнат, защото не искали да пропускат следващата серия на „Откраднат живот“ .
Случка 2:
Всяка събота децата ми учат театър в арт школа „Артлантида“. Всяка събота Ася и Лина с много любов, чувство и професионален такт предизвикват творците в събралата се трупа. Съвсем умело им създават понятия, изграждат и култивират чувството им за естетика и красота. Повечето деца са част от екипа вече 5 та година и са много будни и изкрящи деца.
И така: Какво се случва в събота?
Ася и Лина им дават задача да направят етюд – импровизирана театрала форма – по думата: съкровище.
Оформя се екип от 6 човека, които в рамките на определеното им време измислят сценария, а след това и го изиграват.
Децата се справят чудесно.
Действието е в две сцени в две сюжетни времена, има адекватни диалози, всички участват активно и за всеки има някаква роля.
Какъв е проблема обаче?
Защо Ася и Лина остават ошашавени и след това половин час обясняват на малките актьори какво е това чалга културата и защо въпреки големият шум около себе си тя не създава стойност?
Защото при съставянето на сценария си децата правят много странна асоциация на думата съкровище.
Ето какво се случва и какъв е пътят на техните разсъждения:
Като чуват съкровище, те се сещат за Панагюрското съкровище.
Е, добре ама какво от това. Къде е тук случката? Къде е действието? Къде е екшъна?
Чужденци идват и го открадват – скука.
Тогава им хрумва, че хубава българска ракия ще се казва Панагюрско съкровище.
Първа сцена: Двама чичковци си стоят в кръчмата пийват си ракийка и си спомнят :
Ех, каква ракия имаше навремето…Да, помниш ли онази „Панагюрското съкровище“?
Втора сцена: В миналото пак кръчма. Отново си говорят нещо си, влизат някакви момичета, които трябвало да бъдат „леки“, после някакви чужденци идват, заформя се някакъв конфликт след, което се разбира, че Панаюрското съкровище е най-доброто.
Шах и мат с пешката.
Да, прави са Ася и Лина да останат втрещени от видяното, но не децата са отговорни за това, а ние техните родители и строители на това общество.
Имаме прекрасни деца, които нашата поп култура ежедневно облива с помия и съвсем нормално те да намерят начин да ни го покажат.
Във всички времена е имало стремеж към зрелища, но го е имало и другото, онова което е създавало визии и е осветявало пътя напред.
Децата са прави, за съкровището трябва да се потрудиш.
Да отидеш в девет земи та в десетата, да се пребориш с дракона, да откриеш картата, да излъжеш пиратите, да превземеш острова, да кажеш тайната дума, да спечелиш принцесата и като бонус ще получиш и съкровището.
Изложеното съкровище зад бронирани стъкла, което можеш да видиш срещу такса от 5 лева, колкото и да е прекрасно е скучно. Защото е видимо, открито и ясно.
Достигната цел, която от предъвкване е загубила своята сладост.
Невидимото, непроявеното, недостигнатото, неосъщественото е това, което дразни човешкият дух, то е пламъчето, което запалва огъня, изпепелява познатото статукво и съгражда на негово място нов свят.
Визия, порив, устрем.
Това са нещата, които нашият дух търси.
Деца, благодаря ви за шамара. Да, прави сте, докато гледаме само назад ще виждаме само колко нещата не са същите, как нищо не е като хората и как няма ценности. Защото основният закон на живота и в природата е промяната, промяна, чрез която най-ценното изпъква и му се дава писта да продължи.
Да, важно е какво се случва в момента, как адекватно се справяме с проблемите и появилите се ситуации. Да, важно е да знаем историята си и ценните уроци, които тя ни е оставила, но също е важно да знаем как се виждаме след 20 години. От всичките възможности, коя е тази, която избираме и съзнателно работим да се случи.
Каква е нашата визия за след 20 години?
Моята, твоята, на обществото ни като цяло?
Каква е визията на нашето общество след 20 години?
Кои са достойните мъже и жени, които са готови да поемат отговорността за нейното създаване?
Не останаха такива?
Да, бе. Ако нямаше, кои да ги чуе децата ни нямаше да са толкова директни и ясни.
Случка 3:
Вчера беше вторият вторник от месеца и аз отидох на представление на театър Тук и сега. Този път актьори бяха курсисти от двугодишната школа по плейбек театър.
Темата беше: С какво ще изпратите тази година? Каква беше тя за вас?
Тема, която по нищо не показваше какво ще отключи у присъстващите. Колко дълбоко ще си позволят да се докоснат до болката си и с колко искреност и нежност след това ще се усмихнат на живота.
Да, има тежки моменти. Има катастрофи, загуби, болести, диагнози, но те са само драконите, с които имаме да се преборим.
Те, не са смисъла.
Те, не се появяват за да ни дадат смисъл и да изпълнят със съдържание живота ни.
Те се появяват за да минем през тях, да вземем силата, която са заключили в себе си и да продължим нататък.
Знаете ли как се казваше историята на едно 18 годишно момиче, която след трудна кандидат студенска кампания загубило причината „защо го прави“ и попаднало в мрежите на някаква диагноза?
„Аз съм ценна и продължавам напред!“.
Аз съм ценна и продължавам напред.
Ти си ценен и продължаваш напред.
Ние сме ценни и продължаваме напред.
Това са думите, които ще ни отведат до най-ценните съкровища скрити в нас самите. Това са думите, след които никой, нищо няма да може да ни открадне и всичко ще си дойде точно и на място .
