Тази седмица записах сина си в училището, в което живот и здраве, ще учи следващите 5 години. Една дълга изпълнена с изкуствено създадена истерия “Къде ще учи детето?” година отмина.
В нашето семейство това е вече третият седмокласник, който премина през неизбежното обществено натягане по темата “и сега на къде?” и сме меко казано претръпнали.
На където трябва.
Не знам как ще се справи синът ми с факта, че от един добре справящ се, пораснал, завършил седмокласник, в новото училище ще бъде “заек”. Заек, на когото в първите дни ще предоставят моркови, но колкото по-естесвено и бързо премине през процеса толкова по-добре за него.
Всички сме го преживявали и с времето сме придобили мъдростта, че пътят е важен, а конкретните цели са само формалната причина да тръгнем.
Вземаме раницата избираме си връх според конкретното ни състояние. Вървейки придобиваме опит. Тялото ни заяква. Разбираме какво ни е полезно от взетият товар, кое само ни пречи и веднага трябва да изхвърлим. Ожулваме коляно. Правим снимки за спомен. Срещаме този, разделяме се с друг.
Накрая достигаме върха.
Доволни сме.
Слизаме.
Тялото ни е уморено и има нужда от почивка. Ако му я дадем, много скоро пак ще ни се прииска да тръгнем, но към по-висок връх.
Докато аз бях в училище преминавах от етап в етап, бързо без да се замислям много-много в преходните състояния. Всеки следващ етап, клас, курс беше с увеличаване на темпото и знанията ми и аз разбирах, че: “Да, аз пораствам!”
Шока при мен се случи, когато завърших университета. Пет години бях изучавала всякакви математики, алгоритми и езици за програмиране и ако не друго, имах самочувствието, че съм добре подготвена и спокойно мога да си сложа табелката “Аз знам!”.
Арогантно надуване, което при мен трая точно една седмица, колкото беше времевият отрязък от държавният ми изпит и първият ми работен ден.
През този първи работен ден като завършил специалист разбрах, че петте години в университета са само увертюра и аз трябва да започна да уча отначало.
Вместо конкретни задържения ми дадоха шест папки към 1000 страници ксерокопиран текст с указанието, че това с документацията на езика за програмиране 4gl , специализиран език на Informix за обработка на икономическа информация. От мен се иска в бизките 6 месеца да го изуча за да може после да програмирам на него.
Моля????
В началото стъписването от непознатата ситуация подействаха и аз се съгласих без компютър да разглеждам разни теоретични постановки написани на английски език, езика, който имам самочувствието, че знам слабо. Ако бях оставила нещата така стъписването ми много бързо щеше да премине в отекчение, затова му се оставих за много кратко.
На третата седмица отидох при шефката си с ясно изявеното искане, че искам конкретна задача. Ако от мен се очаква да науча този програмен език, трябва да започна да го използвам.
Когато написах тази статия имах идея след това да дам основните стъпки как всеки може да започне собствен блог. Днес започнах да пиша с тази нагласа, но явно още нещо е необходимо да бъде казано преди това.
Защото, каквото и да си говорим във информационната ера, в която живеем, способността да изразяваме мислите си в електронен вид е едно добро умение. Всички ние с времето придобиваме знания, умения и опит, но тези, които успяват и да го предадат на някой друг, си създават уникално предимство. С течение на времето се превръщат във фактор определящ обстоятелствата при равни други условия в общността си.
Затова, не зависимо с какво се занимаваме в наши дни, е важно да свикнем да пишем.
Писането във социалните медии: facebook, instagram, twiter също тренират умението за писане и напрактика също са водене на собствен информационна медия.
Защо е необходимо допълнително да се усложняват нещата?
Защото когато пишем във социалните медии ние използваме медията, която някой друг е създал и там сме под наем, при все, че засега не ни искат пари за това. В кой момент наемодателя ще промени условията, за това, че ни предоставя информационното си пространство, никой никога не знае. Когато пишем в собствен уев сайт, ние сме тези, който определят правилата.
Това е като да изграждаме тухла по тухла собствената си къща.
Когато пространството си е наше, когато искаме можем да добавяме и слагаме, да променяме концепции или да изграждаме тенденции.
С времето това наше виртуално пространство може да се превърне в актив, който да ни носи и доходи.
Всичко, което написано в собствения ни сайт ( при положение, че му плащаме сметките, разбира се ) остава, всичко което е напишано само в социалните медии изтича понесено от информационният поток.
Не ме разбирайте погрешно собственият сайт не отменя участието в социалните медии, напротив. Тогава социалните медии се превръщат от поглъщащо времето светещо петно в адекватен партньор и принципа на мечо Пух е “Колкото повече, толкова повече!” е в сила.
За какво да се пише?
За всичко, което ви вълнува и сте готови да споделите: случки, преживявания, знания. Всеки има нещо специално, с което ще обогати своята общност.
Знам го от собствен опит, често не започваме нещо защото си мислим, че е много сложно или много трудно или много скъпо или ще изисква много време.
Преди време една моя приятелка, която е чудесна таньорка и вече е готова да предаде уменията си и на други така, че и те да станат добри танцьорки изказа категоричното си мнение:
“Предпочитам да бъда повече време в залата и да тренирам тялото си, отколкото да се изкривавам пред компютъра.”
Да, но как може хората, които са готови да се научат от нея как да танцуват, да я намерят. Най-бързият начин е ‘чрез интернет и точно затова всички, които сериозно са дали заявка, че са фактори в дадена област вече са там.
Как тогава моята приятелка ще се отличи от другите?
Като каже точно какво хората, които и се доверят ще получат от нея за сметка на времето и парите, които отделят. Тя е прекрасен учител и танцьор, но хората, които тепърва навлизат не знаят това. Те ще се доверят на този, които им го каже най-ясно. Собственият им импулс ще ги заведе до темата и те ще започнат да проучват. Ще си набележат няколко субекта и дисциплинирано ще ги следят. От всички възможни варианти ще се доверят на този, който е последователен в изявленията си и ще го последват в залата.
Защото най-важната причина да се предприеме действие е кристалната яснота:
Какво аз ще получа като резултат от направеното действие.
В този начален етап, преди да се направи конкретната стъпка, ние имаме най-голяма нужда от външна мотивация и лично отношение. Написаният искрено текст може да запълни тази нужда. Още повече, че текста се написва веднъж и остава, а броя на четящите го със времето само се увеличава.
Сядайки пред клавиатурата исках да разкажа как да започнем да водим кулинарен блог като конкретен пример за това как да започнем да водим собствен блог и какво ще ни струва. Въобще не планирах такава дълга подготовка, но думите се появиха сами затова аз ще им се доверя и само ще натисна клавиша “Публикувай“. А конкретните стъпки ще дам в следващата публикация.
