Днес е може би най-студеният ден в годината според многобройните интернет синоптици. Клоните са натежали от ледени шушулки, улиците са лъснали като огледало, а хората вървят внимателно с малки стъпки и мърморят тихичко: “ То студено, студено, ама чак пък толкова! “
Да студено е !
Да, зима е. Всичко е бяло, но трябва да минем през зимата за да открием, различим и оценим цветовете и ароматите когато вече тя си е отишла, а слънцето отново е станало господар в дните ни.
От дете точно този период от годината го свързвам с топъл чай, бумтяща печка, печена тиква и отминали истории, които ни спомнят за слънчевите летни дни.
В стаята ми сега е топло, във фурната се пече тиква, от чашата ми пуши чаят от мащерка, липсва само историята…
Какво още чакам, а не я започвам?
Преди две години си организирах един експеримент – два месеца работех в семейният ресторант на брат ми в Черноморец. Миех чинии, разпределях поръчки, наливах бири и попивах всичко от непривичната до този момент за мен обстановка.
До тогава винаги аз съм била клиента, който избира, поръчка, хапва и плаща, ако е доволен оставя бакшиш, ако нещо не му е натаман прави скандал, отказва поръчката, вика управителя и въобще си търси правото. Правото да бъде специален срещу парите, който оставя.
Защото всеки от нас иска точно това: внимание, грижа, усмивка, добра дума, вкусна храна.
За да го получим сме готови да пропътуваме километри, да оставим нашето си време и нашите си пари.
Да, знам какво искам като клиент.
Но какво е да си от другата страна.
Да съм част от екип, който трябва да дава внимание, грижа, усмивка, добра дума, вкусна храна си беше непознато и любопитно предизвикателство.
Всеки ден си имаше своите ритуали, кулминации, конфликти, усмивки, поводи за сълзи и смях.
С течение на времето хората събрани като група колкото да мине сезона се превърнаха в екип, който е способен да поема все по-големи натоварвания.
Аз бях очарована да наблюдавам трансформацията, която се случваше всеки един ден и това мое наблюдение след две години в този студен ден се превърна в историята, която искам да разкажа.
На морето истинският туристически сезон, многото клиенти и големите обороти са през август, месеците преди това са само подготовка за това, което ще последва през двадесетте дни на пик.
Тогава в кухнята котлоните са през цялото време на мах, сервитьорите са като спринтьори на къси разстояния, а бармана е като сторъката Шива.
Бармана в този период бях аз, да си призная до последно не свикнах съвсем с ръчката за наливната бира, но това само ми помагаше да съм по-внимателна и по-осъзната в това какво правя.
След една от най-натоварените вечери през август, когато последният клиент си беше платил, готвачите чистеха прилежно кухнята, сервитьорите припряно си брояха оборотите за да могат след като се отчетат веднага да се юрнат към морските барове:
„Живота, не е само работа, я!“, на бара се появи една двойка.
Мъж към 50, с широка усмивка и невиждащи очи и жена, която нежно го държеше под ръка. Мъжът се извини, че идват толкова късно, но иска на почерпи жена си с джин и тоник:
„Ама разбира се, за мен е удоволствие да ви съдействам!“
Набързо налях малкият джин, дадох двата тоника, мъжът плати и този дълъг много дълъг ден приключи.
На следващата вечер, поредната от най-натоварените вечери през август, когато последният клиент си беше платил, готвачите чистеха прилежно кухнята, сервитьорите припряна брояха оборотите за да могат след като се отчетат веднага да се юрнат към морските барове, на бара се появиха мъжът и жената от предната вечер заедно с едно момиче.
На каква възраст беше момичето не можех веднага да определя на 16, 18, 20, 22.
Момичето беше красиво, мило и притеснително.
Веднага разпознах приликата с погледа на по-възрастната жена.
Мъжът ми представи дъщеря си и помоли за тях да сипя малък джин с два тоника, а за нея да направя нещо специално.
В момента, в който си каза поръчката цялата ми новопридобита барманска самоувереност се изпари.
Едвам успявах да спра струята с бира да не прелее от чашата, да не говорим, за пяната на капучиното, което никога не ставаше както аз в позицията си на „клиент“ много обичам.
Пък сега и нещо специално да правя.
НЕLР!
Огледах се за помощ и нали сме екип, помощ се появи.
„Аз ще направя нещо специално!“ – Иван, единият от сервитьорите беше поел инициативата.
Аз послушно му отстъпих мястото си и притихнах. Тогава по някаква странна причина нещо се случи.
Все едно, че някой дръпна шалтера на времето и то спря, събра лъч светлина и го насочи към
една чаша, един мъж и една жена.
Той отиде до фризера взе един сайдер.
Отвори го.
Поглед.
„Необходими са сайдер“
Наля сайдера в чашата.
Поглед.
Взе лед.
„Едно, две, три ледчета“.
Поглед.
Отряза лимон.
„Резенче лимон“.
Поглед .
„Сламка и това е!“
Подаде и чашата.
Какво се беше случило ли?
Един мъж подаде на една жена короната и и каза, че е „Кралица!“
А тя?
Тя я прие и я сложи на главата си.
Това е.
Нямаше предистория нямаше след история.
Времето отново се включи, лъчът светлина незнайно къде се стопи, бащата плати нежно хванат под ръка от жена си, а момичето…момичето, разбра нещо.
Нещо важно.
Нещо много важно.
Момичето разбра, че е жена и това е нещо наистина много специално.
Деяна
