Аз обичам да ходя.
С лекота си изминавам 10 хиляди крачки.
Ходя бързо.
Ако съм сама гледам в краката си – да не се спъна.
Ако си имам компания – говоря и ръкомахам – да съм по-убедителна.
Днес отново ходих.
Днес бях сама.
Днес нямаше значение колко крачки съм направила.
Днес ходих бавно.
Днес минах по познатите ми пътечки, но беше различно.
Днес погледнах нагоре.
Днес не исках да бързам, ръкомахам, говоря.
Днес нямах необходимост да бъда разбрана.
Днес усещах – въздуха, вятъра, есента.
Днес се заслушах в тишината и падащите листа на дърветата.
Днес разбрах колко съм малка.
Днес – по интерция ми иде да напиша носталгичното – живях.
И с един ред да убия цялата магия на преживения миг.
Живота няма минало време.
Днес……….съм част от нещо голямо.
Малка прашинка заради, която духа вятъра, тишината скрибуца и листата падат.
