Огърлица от пъстри и вкусни истории

Низали ли сте някога мъниста?

Трябват ви шнур или корда и разноцветни топчета.

Може да решите да са еднакви по големина, текстура и вид – наниз от перли например: стилно, изящно, класическо и..предвидимо. Или да се оставите на творческия си порив и да комбинирате различни по форма, цвят и големина мъниста.

Дали защото навлизаме в лятото или защото малко щуро цветно настроение би било добре дошло за всички ни, аз бих ви подкрепила в това да експериментирате.

Смело!

Дори в началото още да не знаете, бъдете сигурни, че на финала ще се получи нещо изключително.

По същият начин ако погледнем назад ще се окаже, че през живота си сме събирали различни случки – неща случващи ни се, между другото. Неща, които във времето са се навързали незнайно как и ако им обърнем внимание ще забележим, че се е получило нещо красиво. Спомняте ли си речта на Стив Джоб пред студентите от Стандфорският университет(ето тук). Там той им разказва как в живота му,от различни уж хаотично случващи се събития след като се е обърнал назад и погледнал  всичко  имало една ясна, точна и логически свързана  последователност. Добре де, аз няма да ви разказвам как съм стигнала до създаването на невероятният Макинтош, ще ви разкажа за вдъхновението ми да правя курабийки и как стигнах до направата на малките топчета „Хапки-енергия“.

Може би преди 5 години, след първата година от идването ни в София, децата вече бяха ваканция, лятото беше с най-високите си температури, а ние всички бяхме на гости на моите родители в Русе. Беше събота и майка ми правеше класическите пържени филии с домашен шипков мармалад за закуска. Докато закуската стане готова, за да не скучаем, забили поглед в екзотичният за нашето семейство предмет „телевизор“, тя беше извадила от някъде изрезки от различни, разноцветни платове. Още си спомням усещането и връхлетялото ме желание от тези парцалки да направя нещо.

Трябваха ми игла, конец, ножица, кутията със старите гердани на майка ми и точно за половин час докато се пържеха филиите аз измайсторих 6-7 текстилни брошки във формата на цветя. Доволна от свършеното, след като закусихме, веднага организирах всички да излезем навън.

А къде се ходи в Русе в събота?

Разбира се, че в Парка на младежта.

Там е свежо, зелено, прохладно и дори без въобще да си се уговарял с някого, може да срещнеш дузина познати. Парка си беше на мястото, зеленината, прохладата, разхождащите се хора поведени от деца или кучета, но заедно с тях имаше още нещо. Точно тази събота в Парка бяха организирали Голям рецайкъл фестивал. Имаше множество шатри, огромна сцена и обещанието цял ден нещо да се случва по темата „Рециклиране“.

Занемях!

Аз правих точно това само преди половин час у дома.

Нямам навика да съм толкова спонтанна, но този път се оставих на порива.

Намерих дамата отговаряща за организацията и тя много мило ми обясни, че точна сега разбрала,че един от участниците отказал участие и една от централните шатри предвидени за работилници на практика остава празна. Никога преди това не бях участвала в какъвто и да е  фестивал или правила работилница, но оставих майка ми и децата да си продължат разходката, а аз бързичко взех парцалките, няколко игли, конци, ножици, кутията със стари гердани на майка ми. От близкото магазинче „За един лев“ купих безопасни игли и готово. Шатрата за направа на текстилни брошки от рециклирани материали беше оборудвана и веднага започна дейност.

Кога минаха следващите 6 часа не мога да кажа.

Знам само, че имаше много жени, големи и малки, които се спираха, и оставаха, и създаваха, и отнасяха със себе си красиви цветя направени уж само от парцали. Толкова се бях улисала в това да показвам как да се сгъва сатенения червен плат за да се получи роза и въобще не бях отчела, че от сцената наблизо до мен звучи познат глас.

Забелязах го едва когато една жена направи коментар:

„А!?! Това дете знае и последният куплет на химна!“

Оказа се, че това е 5 годишният ми син, които изчезнал от очите на баба си и доброволно, сам отишъл да участва в паралелно случващия се концерт.

Та така!

Това беше първият ми проведен уъркшоп по ханд майд или работилничка за ръчно направени неща. Тогава въобще не съм предполагала,че само след няколко години тази тема ще ми стане интересна и вече аз ще съм тази, която съвсем целенасочено ще прави работилници от този вид.

С моя приятелка – Теодора създадохме бранда за ръчно направени артикули CasaUniqum – къщата на уникалните. Първо от любопитство, после заради възможността да представим творбите си, да се запознаем  с колеги, с клиенти, да научим различни нови техники, да придобием практичен опит в презентирането на себе си и нещата, които правим, и да продаваме, разбира се, участвахме в различни форуми посветени на творчеството и по конкретно на сътвореното с ръце.

Така е устроен светът, че когато насочиш вниманието си към нещо, енергията ти също започва да тече в същата посока и съвсем естествено е и след време да започнеш да събираш и отчиташ резултати, които в началото въобще не си предвиждал.

Тръгнахме по базари, а стигнахме до реално партньорство с големи клиенти.

С Теодора получихме покана да участваме в анти-стрес кампания на голяма софтуерна компания. Предложенията ни бяха удобрени и ние бяхме поставени пред реално предизвикателство.

Как за два часа да извадим участниците в нашите работилници от стресовата, изпълнена с много динамика работна среда и да ги върнем в онова релаксирано, забавено и предизвикващо вглъбяване състояние на творчеството, което презарежда цялото същество.

За да могат по-успешно да превключат от едното на другото състояние с Теодора решихме,че трябва да им създадем уютна и почти домашна обстановка. Затова въпреки реалната опасност да включим противопожарната аларма поехме риска да запалим няколко ароматни чаени свещички и да направим домашни овесени курабии. Теодора пое свещичките, аз курабиите.

Да не мислите, че до тоя момент бях правила нещо такова. Това, че се налага да приготвям закуска, обед и вечеря въобще не значи, че съм се впускала в такива дебри като овесени курабии например.

Намерих най-простата и класическа рецепта.

Сдобих се с всички продукти.

Взех голямата купа, смесих всички съставки, без..абе ще разберете какво.

Оформих старателно всяка една курабия, сложих хартията за печене върху тавата, подредих ги внимателно една до друга. Включих фурната на 180 градуса, нагласих таймера на 15 мин и зачаках своя триумф.

Да, обаче!

Не обичам да използвам думата провал, но за този случай тя съвсем самодоволно се намести в речника ми. Моя първи опит в правенето на курабии се оказа пълен провал. След като таймера дрънна с нетърпение отворих фурната и..какво да видя!

Вместо овесени курабии в тавата имаше горещи, приятно ухаещи,  овесени, златисто препечени трохи.

Цяла тава с трохи.

Бях забравила слепващата съставка 6 лъжици с брашно и всичко се беше разпаднало.

Трябваше много бързо нещо да измисля. Освен всичко друго времето беше категорично, че въобще няма да се съобразява с моите забежки и след по малко от час ще ме изрита от къщи към мястото за провеждане на първата ни работилница…

Трябваше да измисля нещо!

И..измислих.

Сетих се за домашният сок от бъз на баща ми.

Взех голямата купа, изсипах получилите се трохи в нея, добавих сока от бъз, забравените преди това 6 лъжици брашно. . Оформих старателно всяка една курабия, сложих хартията за печене върху тавата, подредих ги една до друга. Включих фурната на 180 градуса, нагласих таймера на 15 мин и зачаках.

Таймерът извъня и аз с нетърпение отворих вратата на фурната.

Това, което се показа от вътре беше нещо вълшебно, нищо, че имаше формата на съвсем обикновени овесени курабии. Бях успяла да създам и дочакам триумфа си.

Оставих курабиите малко да починат, да изстинат,  напълних ги в големият буркан и потеглих.

Оказа се, че след този първи път, още много пъти съдържанието на големият буркан ще ни следва  навсякъде където имаме участия. Признавам си доста се забавлявах  с различни брашна, ядки, изсушени плодове или домашни сладка добавяйки ги към основната рецепта за овесени курабии.

Нямаше как  първоначалният ми триумф да не създаде желание у мен да бъде повтарян.

След толкова смесване, бъркане и плескане трябва ли да ви казвам, колко се вживях когато прочетох в книгата на Норбеков “Опитът на един глупак 2”, как неговите Наставници на специалното му обучение му давали за храна само някакви топчета. По едно топче на ден, което му осигурявало необходимата енергия и всички хранителни вещества.

“Вярно ли? Ама какви са тези топчета?“

Веднага потърсих нещо повече в google, но дали защото руският ми не е съвсем добър или защото още са си специална тайна, не открих нищо, дори съвсем малък намек какво може да е това.

Google не успя да ми отговори на руски, за това пък аз си намерих отговора на английски само след половин час.

В кварталната книжарница от веригата Буктрейдинг от хилядите книги забелязах една жълтичка книжка излязла само преди две седмици в Англия „Energy bites“ . Бързичко си я взех и веднага започнах да разучавам простичките рецепти в нея. Разбира се, че не се размина без смесване, бъркане, плескане. Съдържанието на това книжле беше, така направено, че много бързо ти се приисква сам да започнеш да си създаваш рецепти за енергийните хапчици. Купете си книгата, авторките са я създали с много желание, а аз ще ви споделям от време на време моите варианти за топчетата от различни семена и суперхрани.

Защо разказах всичко това?

За да ви насоча вниманието към вкусните топчета 😉 Да, но не само.

Искам да ви обърна внимание към това, че всичко през което минаваме си има цвят, вкус, мирис, усещане и смисъл. Понякога успяваме да видим смисъла и го запазваме като нещо ценно, което можем някога да използваме, друг път му обръщаме гръб обидени, че сме имали съвсем различни очаквания. Но независимо как вървим по пътя си важно е да не спираме, а да продължим.

Да продължим да пробваме, опитваме, разучаваме, повтаряме, подобряваме, забравяме, припомняме, използваме, споделяме. Защото живота е толкова интересен. Защото никога не знаем какво ни очаква зад ъгъла ако не отидем там и сами не видим. А след време това блестящо стъкълце, което сме си запазили от преживяното, дали не е брилянта, който да стои в центъра на нашата прекрасна, уникална, неповторима житейска огърлица.

Аз оставам отворена и любопитна и готова да продължа нататък.

 

Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*