Хей момче! Моят вик към едно IT

Хей, момче. Моят вик към едно IT

Една тема от доста време ми е на върха на езика, но нямам смелостта да я пусна да тръгне по пътя си. Опитвам се да намеря подходящият подход, повод или израз. Но от търсене на най-точното и най-подходящото времето си тече, а мислите ми като черни гарвани се събират на плътно ято привлечени една от друга.

Какво се вживявам толкова, нали съм добре?

Кипя от енергия и идеи, какъв ми е проблема?

Днес обаче голямата ми дъщеря ми даде подходящ повод да започна да пиша.

Тя ми разказа за професионалният път на един свой съученик, който докато бил в гимназията изкарал всички курсове в СофтУни.

След като си взел дипломата веднага започнал работа като програмист в една софтуерна компания. Така вече няколко месеца работи по повече от 12 часа, за да изпълнява професионалните си задължения и за да допълва квалификацията си.

Спи по няколко часа и се налива със РедБул.

Докато я слушах усетих как в мен се надига недоволство.

Нещо в мен искаше да извика, за да бъде чуто:

“Хей момче, не е това пътя! Чуй ме! Минала съм по него. Той не води към най-доброто, на което си способен.”

Що за глупости пиша?

Да, в контекста на днешният ден, когато IT индустрията у нас набира скорост и търсенето на млади софтуерни специалисти постепенно се превръща в социален бум, написаното по-горе са пълни глупости.

Затова бързам да дам уточнение.

Това е бъдещето. В информационната ера, в която живеем, ние хората все повече ще работим с умовете си и благодарение на съзидателната им способност, ще изградим времена на изобили за всички ни.

Възмущението ми се появи заради друг факт. Ние хората от съвсем малки се научаваме да експлоатираме мисловният си орган, без обаче да полагаме необходимите грижи за правилното му и здравeщадящо функциониране.

За да не са празни думите ще ги напълня с личната си история.

В университета съм завършила математика и информатика и след това близо 8 години съм работила като програмист база данни. Писала съм сорс, последователност от текстови команди, обединени в алгоритми, които компютрите изпълняват. Дълго време съм била пред монитора по 12 часа поне в три от петте работни дни в седмицата, не защото някой го изисква от мен, а защото има работа.

Не съм пила Рет Бул, но двете 300 мл. силни кафета и пакетче вафли Чайка си бяха задължителните добавки към всеки мой ден.

Знам колко адреналин има в решаването на поставен проблем и в спазването на крайните срокове. Знам и какво е усещането за безсилие, когато целодневната ти работа бъде запратена в коша, заради недомислието на някой, заради промяна в концепцията на проекта, на ръководството или на нещо си там.

Всяко професия си има несъвършенства, на IT-тата поне им плащат добре.

Да така е и това са честно изработени пари. Затова, не е честно това да се отразява на здравето и благополучието на IT-тата.

Ще продължа още малко да ви занимавам със себе си.

Една допълнителна екстра на работата ми пред монитора беше, че общувах с много малко хора. Контактите ми се ограничаваха единствено с колегите от стаята. Постепенно започнах да изпитвам вътрешно притеснение, че не мога да кажа нищо смислено на някой напълно непознат. Непознатите ме плашеха. От една виртуалност на работа, намирах бързо начин на вляза в друга виртуалност в къщи: пред монитора на телевизора или отново на компютъра. Факт, който се оказа валиден не само за мен, но и за хората, с които работех. Веднъж през лятото при нас дойде на практика чрез AISEC момче от Инстамбул. Настаниха го в нашата стая. В продължение на седмици никой от колегите ми не му проговори, не заради някаква неприязън, а от обикновенно притеснение. Отпуснаха се едва последните три дни, но за всички учасници в случката това вече беше много късно.

Хубавото е, че времето си тече. За мен дойдоха периодите на бременност и майчинство и възможността да се откъсвам от стериотипите на работното си място. След поредната бременност, дойде и момента категорично да го сметя.

До момента няма никакъв повод за: уау, ама наистина ли, леле мале, нали?

Всичко звучи много добре, дори прекрасно.

Какви са тогава тези мои крайни изказвания?

Прави сте, няма нищо драматично.

Въпреки това, в този период аз съм успяла да посея семената на негрижа към себе си. Пренебрегвала съм не еднократно естествените нужди на тялото ми за храна, движение, почивка, сън, разнообразие.

И какво от това? Тялото ми е било младо, имало е енергия, можело е да отклони всякакви дисконфорти или добре да ги прикрие.

Времето обаче продължава да си тече.

Както при похода в планината има периоди на изкачване , след което е необходимо малко да се слезе. Появават се ситуации с по-голяма емоционална наситеност и времена с неосигурени достатъчни ресурси.

Точно тогава семената на негрижа към себе си разпукват и ето ти прегаряне ( burn out )

Как се реализира това прегаряне или още неспособност за справяне с хроничният стрес, сега е много модерно да се обяснява. Хормонални дисбаланси, физиологични, психологични или ментални последствия, всяко едно от тях е добре опаковано и етикирано с точна диагноза.

Истина е, че хората са различни и по различен начин успяват да преработят и да се справят със стреса, но е истина и, че ние хората не сме готови за скоростите на новото време.

Никой няма да тръгне по бански ако навън са – 20 градуса, но прекарваме десетки часове седнали, вперили поглед в монитора като единственото движение, което правим е движението на пръстите по клавиатурата. Никой няма да тръгне на дълъг път по магистралата ако знае, че резервоара му е празен, но искаме от мозъкът ни да работи десетки часове без почивка и без необходимото му захранване.

Е, как да стане?

Даваме на децата си от съвсем малки заредени револвери без въобще да им дадем каквито и да е било техники за безопасност.

Всяко следващо поколение е все по-добро с използването на технологиите, мозъците им все по-бързо правят връзки и вземат решения, но това не променя ситуацията. Ние имаме тела, благодарение, на които сме живи.

Тези тела се нуждаят от адекватно зареждане и грижа, защото освен умни, ние заслужаваме да бъдем и щастливи.

А щастието е естественото усещане за преливане.

Факт е, че съм стигнала до тук, жива и здрава съм. Реших да не се застопорявам на диагнози, затова продължих нататък. Не знам, дали ако още от самото начало знаех как да се грижа за здравето си щях да го направя. Не знам, как това щеше да се отрази на последващите ми решения. Но знам, че за здравето трябва да се говори, защото здравето не е липса на болест.

Не! Според Световната Здравна Организация: Здравето е Състояние на пълно физическо, психическо и социално благополучие.

Добре, ще го извикам по друг начин:

Хей, момче. Продължавай да вървиш. Аз не знам дали това е пътя, но знам, че за да го извървиш трябва да си подготвен. Учи! Както учиш програмните езици и алгоритми, учи и за най-важното си притежание, твоето собствено тяло. Защото ти си умен, бързо ще влезеш в ритъм, който да ти осигури доход и престиж в общността, но професионалната удовлетвореност е само един от аспектите на щастието.

Пожелавам ти да откриеш и преживееш и другите.

Пожелавам ти щастие!

Деяна

 

Харесва ли ви това, което правя?

Можете да ми го покажете, като ми купите кафе! Благодаря!

Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*