Прави нещо с ръцете си ( Техниките – част 3 )

5. Прави нещо с ръцете си

През март, няколко дами ме поканиха и си направихме седянка за правене на мартеници.

В получилата се компания само аз бях новата, така ,че разговора тръгна почти веднага.

За какво си говореха жените на това абсолютно женско събитие? – за политическото положение.

За гърците, и какво се случва на границата, за управниците им, за оставането им в европейският съюз, за мързела им. После  разговора премина на наши води, за правителство, положението…няколко клюки от офиса, спомняне, че наближава пролетното равноденствие и как като духовно осъзнати хора планират да направят съответните ритуали, този какво казал по повода, онзи какво казал по повода…

По едно време в стаята настана тишина.

Всяка от жените се беше съсредоточила в простите движения, които правеше:  да омотае конеца, да направи възел,  да наниже мънистата , да направи панделка. Всички бяха толкова вглъбени и в същото време толкова красиви в своето безмълвие.

После една от жените си спомни как е правила мартеници с леля си когато е била дете, другата как последният ден на февруари в къщи отваряли манифактурата и с децата правили мартеници за всеки един съученик. Някоя се пошегува, друга се сети за забавна история. Стаята се преобрази. Онова напрегнато и тежко усещане за безнадежност  беше изчезнало и пространството беше превзето от гигилчещото  настроение, характерно за забавляващи се жени.

Женската енергия се беше разляла за да ни припомни категорично кои сме.

Нашата утроба е органът, с който ние жените се свързваме със сърцето на Земята.

От там тя ни праща енергия.

Това е нейната подкрепа. Когато сме в състояние на –ще го кажа – „фокусирано внимание“, при все, че може да бъде казано по много други начини: Когато сме съсредоточени и внимателни в конкретните си действия, когато сме тук и сега, и усещането ни за време спира, когато сме изцяло погълнати от това, което правим и се чувстваме добре тогава, тази енергия от утробата се качва в сърцето, а от сърцето потича в ръцете, а от ръцете изтича във всичко до което се докоснем. Ето защо когато гушкаме децата си те израстват здрави, умни и емоционално стабилни. Ето защо това, което мама или баба готви в повечето случай е най-вкусно. Ето защо навремето направеният чеиз от бъдещата булка е бил един от най-важните атрибути на българските сватби.

Така всяко едно нещо, което правим, направим, докоснем става правено, направено, докоснато, изпълнено, наситено със земната енергия, която е преминала през сърцето ни и ние  сме я трансформираме в любов.

Затова прави нещо с ръцете си.

Ако ти е трудно да възприемеш написаното по-горе, ще ти го кажа и по друг начин:

Фокусираното внимание ни помага при бурни емоционални вълнения, прави ни по-способни да запазим хладнокръвие при кризи и да не се спускаме по пързалката на емоционалните катастрофи. Фокусирайки се в конкретните движения ние тренираме силата си да откъсваме вниманието си от злободневното ежедневие и да го прехвърлим към процеси, които изискват нашата прецизност и творчество.  Тази способност да откъсваме вниманието си от нещо и да го прехвърлим към друго е съществена за нашето благополучие.

Последователността от операции изискващи нашето внимание при работа с ръце с течение на времето се автоматизира. Това води до състояние на отпускане, увереност и доверие в своите действия, което от своя страна освобождава нашият ум и му дава пространство да релаксира, а релаксираният ум умножава с пъти своята пъргавина и ефективност.

Затова прави нещо с ръцете си. Дали ще готвиш, дали ще свириш на пияно, рисуваш със пръсти, месиш хляб, плетеш, шиеш, нижеш, моделираш, гравираш, садиш цветя – прави нещо с ръцете си. Нещо, което ще отнесе любовта, която носиш и ще я предаде на света около теб.

6.Променяй гледната точка

Ако това е поредната статия, която четеш сигурно ти е направило впечатление, че колкото и да изглеждат различни аз разказвам една и съща история. Как започвам да правя нещо. Нещо, което в началото за мен си е било истинска победа. Нещо, което обичам и затова го правя с кеф, после обаче продължавам да го правя, се спирам да го правя, още малко се напъвам да го правя докато в един момент разбирам, че не мога повече и баста.

Правя някаква кардинална промяна след, което  в началото съм доста по-внимателна и гъвкава.

Да, това е моят модел. Той проличава във всяко едно нещо, което захвана.

Ако си наясно с капките на д-р Бах със сигурност ще ми накапеш в големи количества  да пия до края на живота си кестенова пъпка- за тези, които бавно си учат уроците.

Не знам дали е бавно или бързо, но моята програма е такава.

 И сега като си знаеш програмата,  какво правиш с това знание?

Ползвам го.

Аз знам, че имам естествена склонност да се захласвам. Веднъж  усетила се сигурна искам да запазя това състояние завинаги. Да, но „завинаги“ не съществува, а ентропията – стремежа за излизане от подредеността и устремяване към хаоса, е изначална в нашият свят. Всичко постоянно се променя, елегантно и неусетно колкото и да не искаме да го забелязваме, и колкото и да се правим на разсеяни, че се случва.

Хаосът постоянно диша зад врата ни, лукаво отброяващ времето на нашето успиване.

Да, аз продължавам да се захласвам , но вече периодите на захласване стават все по-малки.

Вече знам, че с очите си виждам малка част от случващото ми се.

Това, което виждам пред себе си за мен е целият свят. Ако се обърна обаче ще видя и още нещо. Нещо, което ще ми допълни, обогати представите и в същото време ще ми даде възможност да имам по-голям избор. Затова знаейки какво правя по принцип започнах да правя и още нещо, започнах да променям гледната точка.

На бързо ще разкажа за едно мое преживяване наскоро.

Една дама беше събрала приятели, пред които да представи това, с което започва да се занимава професионално. В същото време това беше част от супервизията и – доказателство пред  обучителите и, че е достигнала съответната правоспособност. Дамата започваше да води игри Poits of you.

Седнахме по столовете в кръг. Пред нас имаше безразборно поставени обърнати с гърбовете подредени в кръг карти. Дамата ни въведе с няколко думи. Даде ни 7 минути да се усетим и свържем с мястото и със себе си в тишина, след което ни помоли всеки да изтегли по една карта.

Аз взех моята и сложих най-киселата си физиономия.

Картата беше ужасна.

Образа върху нея беше черно-бяла фотография, в центъра на която имаше човек , който със сетни сили мъкнеше празни щайги накачулени върху него образувайки куб с височина два пъти по-голяма от собствената му.

Е, не!!!

Обичайната  мрънкащата песен тръгна: „ О! Аз горката! Ето и Вселената намира начин да ми го покаже.

Точно тогава обаче дамата каза да се комбинираме по двойки като не трябва да познаваме нашият партньор. Да седнем едни срещу друг да си опрем коленете и за 5 минути, гледайки нашата карта да му разкажем  за нещо хубаво в нашият живот до момента, за което искаме да благодарим.

А…моля?

Петте минути тръгнаха, а заедно с тях и моите думи.

Гледайки картата без да си давам време да мисля, аз говорех за толкова много потенциал, за цветността, за шума на улицата, за хората, които са му помогнали да се натовари, но и за хората които ще му помогнат да се разтовари. За изобилието, което  предстои защото всяка от тази щайги очаква и ще бъде напълнена и ще достигне до много хора. Да, в момента може да е малко тежко, и малко сиво, но това е само една черно-бяла снимка, една застинала гледна точка. Да, аз съм благодарна за всичко, което ми се е случило до момента, на всяка една случка, на всеки един човек, на всеки един товар, на всеки един урок защото чрез тях аз съм достигнала до тук и съм придобила сила, знания и увереност да продължа напред.

В момента по кината върви „Зрителна измама“ 2 , една реплика си отнесох от този филм: ” Ако гледаш нещо много от близо със сигурност се лъжеш.” Необходимо е да се погледне нещото, нещата, ситуацията, процесите от по-голям мащаб за да може да се види цялата картина и от тази позиция да се види нещото, нещата, ситуацията, процесите от къде идват и до какво водят. За да го направим обаче ни е необходимо да се отдръпнем , преместим, завъртим, обиколим, да променим  гледната си точка.

Промяната на гледната точка ни дава шанса винаги да ни е интересно.

Да виждаме цветовете, възможностите, да си спомняме за желанията си, и да знаем пътищата към тяхното реализиране.

Промяната на гледната точка е умение, което се тренира. Всички визуални изкуства са добър инструмент за това: кино, театър, живопис.

Посети изложба на скулптори или малки пластики – огледай обектите от всички страни, бавно внимателно, забележи детайлите, извивките, малките и големи акценти.

Отиди за няколко часа в друг град, в непознат за теб квартал, на непозната улица. Огледай сградите, различните обекти по тях, спецификите, различните решения и изпълнения на отделните им елементи.

Различните стратегически настолни игри също помагат да се тренира умението промяна на гледната точка. Дават възможност  да използваме чисто интелектуалните си способности за вземане на адекватно решение, но  ни дават и възможност да наблюдаваме ставащи процеси от по-висока гледна точка, дават ни възможност да следим емоциите, с които вземаме решения, да проследяваме причинно следствените връзки.

Като идея ще споделя, че аз обичам да играя Диксит и Потоци пари.

Ежедневието ни е толкова динамично, толкова шумно и изискващо нашето внимание, че ние често едва успяваме да откликваме на всичко, което ни дърпа. Често сме изцедени от умора, а като погледнем нищо специално не се е случило – неща, които ни се случват всеки един ден, отново и отново.

Това отново и отново и женското необходимост от сигурност ни успива и ние забравяме, че живота е движение . Движа се, развивам се и надграждам, спирам, отекчавам се и разрушавам.

Да, отекчението е най-големият ни бич.

И за какво ми е това? Вече всичко съм опитала? Вече всичко ми е ясно? Едно и също всеки път. Искам спокойствие, нищо друго.

Нищо не е едно и също. Нищо не е едно и също ако знам защо го правя.

Ако сме погледнали от една по далечна точка. Там където са нашите мечти, нашите желания, нашите цели. Това е позицията, от която пътя е ясен. Не се виждат малките проблеми и завои, но се виждат ясно етапите, през които е необходимо да се мине.

Когато имам визия, ясна представа какво искам, когато съм си представила последователността как да го получа, когато съм разбила тази последователност на етапи, а всеки етап на конкретни задачи и план по който да ги изпълня. Аз просто си правя стъпките и вървейки се оглеждам какво се случва около мен. Аз съм отворена и внимателна  какво наистина се случва с мен и около мен и в зависимост от това правя промени.

Един план винаги може да бъде променен.

Плановете се правят да улесняват движението, а не да го спират.

Не плана е важен, важна е целта и посоката.

Да, аз знам накъде вървя, но вместо да продължа с каруца ще се кача на файтон, после ще хвана влак, автомобил и автобус

След третата  ми бременност вече бях на ясно, че не искам да се връщам в супер модерния си офис. Не защото работата не ми харесваше – точно бях научила всичко и можеше да си карам така с години, не защото колегите не ми харесваха – напротив, вече се познавахме и си се харесвахме, можеше да караме така с години, не заради парите – напротив, за малък град заплащането си беше много добро, спокойно щях да отгледам децата си и да живея нормално.

Не заради това – аз се бях отекчила.

За мен беше безсмислено да си свършвам набързо конкретната работа и после с часове да кисна в нета, симулирайки работа.

Необходимостта от кардинална промяна си беше назряла.

Родих,  детето ми стана на годинка и ей така от нищото се появи възможност.

Приятелка ми подаде информация за някакъв начален етап на проект за създаване на „конкурентно способни млади фирми“.

Този начален етап представляваше буквално написване с едно изречение на бизнес идея, която да бъде реализирана в град от Велико Търновска област.

Аз и бизнес?

Ама моля ви се, големи сте шегаджии.

Аз съм перфектният изпълнител. Даваш ми задача, даваш ми срок три седмици. Аз след петия ден търча след теб да ти дам свършеното.

В мен няма никакъв предприемачески дух.

Нещо не разбирам.

Нямам никакъв опит.

В рода ми няма никакви традиции.

Няма кого да попитам.

Нямам никакви идеи.

Да продължавам ли?

Това са съвсем реални неща, които съм изговаряла и уви съм си мислила.

Абе, хайде, едно изречение толкова мога да измисля.  А изречението дори беше измислено не от мен, а от мъжът ми. Преди време, една сутрин докато си пиехме нещо топло: „Хубаво би било тук да има някакво място за деца.“

Семейство с три деца, от които две бебета за какво да се мечтаят?

Отидох където трябваше, написах си изречението „Изграждане на детски център“ .Те пък взеха ,че го забелязаха, после 10 дни ме обучаваха, какво нещо е това бизнеса, какво е финансова част, маркенинговата част, управление и най-важното как да си подготвя документите, че да продължа напред в проекта.

Десетте дни минаха бързо, срока за окончателното предаване на бизнес плановете беше насрочено, а аз бях още по-объркана отколкото бях в началото.  Аз наистина си нямах идея какво се очаква от мен.

Обаче беше лято, време за море и забавления. Напълнихме комбито до покрива, наместихме трите деца на столчетата, сложихме коланите и пълен напред. Преживяхме една чудесна почивка, от време на време се сещах и вадех празната тетрадка да записвам идеи за евентуалния бизнес, но идеи нямаше. Така, че спокойно отново си я прибирах.

Морето свърши.

Аз бях една много добра мама, която беше се набутала някъде където дори не знаеше къде е и всичко и беше непознато. Трябваше ми информация. А къде е информацията? Къде се случват нещата? В София, разбира се.

Затова направихме леко отклонение  от 600 км и към София.

Взех един справочник, от мястото където бяхме спрели отбелязах 6 детски центъра. Очеваден факт беше, че колкото в София този вид заведения бяха тотален бум, толкова непозната беше тази услуга в другите населени места.

От набелязаните 6, посетихме 3 детски центъра. Докато децата си играеха, аз наблюдавах.

На връщане децата спяха в колата, мъжът ми караше внимателно, а аз вече знаех какъв ще е нашият първи бизнес, оставаше само да го разпиша.

Промяната на гледната точка  в този случай ми помогна да си представя аз какво искам и да повярвам, че мога да го направя.

Само набързо: бизнес плана беше написан. После се оказа, че е сред избраните за финансиране  с невероятната сума от 20 хиляди безвъзмездна дотация и реално нашият детски център отвори врати четири месеца след това . Това беше нещото, с което щеше да се изпълнени следващите 5 години от живота ми. Това беше едно категорично разбиване  на досегашният ми живот и категорично сритване:

„Ехо, докато си чатиш врели – некипели живота продължава , а ти имаш да наваксваш и още много да учиш“

Затова променяй гледната точка и продължавай да се движиш.

Ти определяш скоростта, никой не иска от теб да бързаш, прави малки стъпки, но се движи.

 

Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*