Изгрев

С вкус на слънце и море

Eто напрових го. Махнах медальона от канела и рапан, който цяло лято беше на врата ми. С неговото махане затворих страницата на моя прекрасен летен експеримент. 

Понякога, колкото и да си плах, разумен, планиращ решаваш да си стегнеш раницата и да направиш нещо, което преди това не си правил никога – да тръгнеш сам към морето и слънцето.

 При мен този път беше не толкова дълъг и непознат, достатъчно беше да стана за кратко част от света на моят брат.

Аз доброволно избрах да го направя с едно езуитско телефонно обаждане:

Брат ми, имаш ли нужда от помощ през лятото?”, а истината беше,че аз имах нужда от помощ.

 Помощ да изляза от собственият си конфорт, от познатото, от предвидимото, от очакваното, от ежедневието, което със своята прилепчивост ме беше омагьосало  и съвсем естествено леко и нежно оспало.

 Любопитното ми същество се беше наситило вече на думи и теории, планове и стратегии. Имаше нужда да бъде предизвикано, да бъде разтърсено по най-първичен начин, когато  инстинктите му за оцеляване отново да заработят.

Знаех, че ако не  намеря ситуация, в която всичко научено бързо да заработи за мен, лесно ще се намерят по-пищни драми, с които вече безусловно да тествам законите, на които живота иска да ме научи. 

Имаш ли нужда от помощ?” – получих простичък отговор: “Идвай”.

Не знам дали брат ми тогава си даде сметка какво му се случва. Този му отговор отвори една голяма врата, през която ние двамата трябваше да преминем и да си дадем ясна сметка, че ние вече сме големи хора.

Хора, които могат да бъдат отговорни и хора, които могат да се доверяват.

И така, взех раницата помощната чантата с книги и кутия с мъниста.

Пропътувах с влак необходимите километри и пристигнах на едно от най-спокойните места Черноморец.

Тук следващите два месеца: щях да мия чинии, да разпределям поръчки, да сипвам бири и питиета, да общувам с клиенти и колеги, всяка нощ да заспивам от песента на разбиващите се вълни, да посрещам сутрин слънцето и цял ден да съм под галещият му поглед, да спя по 4 – 5 часа на денонощие, да работя без почивен ден и въпреки това да съм щастлива, че всичко това да ми се случва.

Да, аз се поставих в абсолютно непозната ситуация и постепенно всичко, което съм научила във времето сработи.

Да, експеримента се оказа успешен, аз съм на прав път, необходимо е само търпение и упоритост просто да си го извървя. 

Ехе, какъв е този патос?

Била си два месеца при брат си на море, какво толкова. 

Нищо специално, съвсем обикновенна и съвсем безопасна ситуация.

 Въпреки това заради неудобството, което създава непознатото, точно на нея реагирах със страх.

Първите няколко дни се затворих като мида.

После за да се справя по-бързо със страха задействах механизма:

Аз знам и сега ще ви кажа това как се прави.

Средата още беше много непозната и единственият начин да я напасна към себе си беше да искам да я променя, според моите знания и представи.

Това се прави така онова инак и опа – КОНФЛИКТ.

Моят собствен брат взе ролята на средата и реагира.

Как така от къде на къде?

Появаваш си отнякъде си започваш да даваш гениални идеи.

Това няма начин да се случи.

Това място е мое, аз съм лицето. Ти си тук пришълката или си част от това, което е или си аут.

Едно на нула за средата.

Как така аут?

Как така вън?

В една от сутрините, когато седях на плажа, а новият ден се раждаше пред очите ми, си го премислих.

Какво се случваше?

Какво не беше както трябва?

Слънцето ми помогна докато го наблюдавах как се ражда от хоризонта и започва дневната си обиколка да разбера.

Нямам право да променям нещо извън мен самата.

Слънцето не иска да променя никого то изгрява и тръгвайки по пътя си дава живот.

Слънцето не разсъждава дали аз ще се скрия под завивката си и няма да си показвам носа до обяд или ще стана преди неговия изгрев зада мога да го приветствам.

То просто си свети. 

Дали и как аз ще приема неговите дарове това не е негова грижа.

Да, аз не искам да променям никого, аз мога да споделя, да разкажа, да подкрепя, но мога и искам да правя само това. 

Станах изтупах пясъка полепнал по дрехите ми.

Олекна ми.

Почувствах се точно на мястото си, аз бях на едно вълшебно място и няма нужда да се правя на знаеща и можеща, достатъчно е да съм себе си, другото без да разбера ще се случи. 

И то наистина се случи.

Благодаря, Коси! Благодаря, че си мой брат!

 Благодаря за възможността да бъда част от твоя свят и да получа уроците и опитностите, които той ми даде.

Благодаря за вълшебното лято!

Обичам те!

Деяна

 

 

Вече разгледахте!

Харесва ли ви това, което правя?

Можете да ми го покажете, като ми купите кафе! Благодаря!

Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*