Eто напрових го. Махнах медальона от канела и рапан, който цяло лято беше на врата ми. С неговото махане затворих страницата на моя прекрасен летен експеримент.
Понякога, колкото и да си плах, разумен, планиращ решаваш да си стегнеш раницата и да направиш нещо, което преди това не си правил никога – да тръгнеш сам към морето и слънцето.
При мен този път беше не толкова дълъг и непознат, достатъчно беше да стана за кратко част от света на моят брат.
Аз доброволно избрах да го направя с едно езуитско телефонно обаждане:
“Брат ми, имаш ли нужда от помощ през лятото?”, а истината беше,че аз имах нужда от помощ.
Помощ да изляза от собственият си конфорт, от познатото, от предвидимото, от очакваното, от ежедневието, което със своята прилепчивост ме беше омагьосало и съвсем естествено леко и нежно оспало.
Любопитното ми същество се беше наситило вече на думи и теории, планове и стратегии. Имаше нужда да бъде предизвикано, да бъде разтърсено по най-първичен начин, когато инстинктите му за оцеляване отново да заработят.
Знаех, че ако не намеря ситуация, в която всичко научено бързо да заработи за мен, лесно ще се намерят по-пищни драми, с които вече безусловно да тествам законите, на които живота иска да ме научи.
“Имаш ли нужда от помощ?” – получих простичък отговор: “Идвай”.
Не знам дали брат ми тогава си даде сметка какво му се случва. Този му отговор отвори една голяма врата, през която ние двамата трябваше да преминем и да си дадем ясна сметка, че ние вече сме големи хора.
Хора, които могат да бъдат отговорни и хора, които могат да се доверяват.
И така, взех раницата помощната чантата с книги и кутия с мъниста.
Пропътувах с влак необходимите километри и пристигнах на едно от най-спокойните места Черноморец.
Тук следващите два месеца: щях да мия чинии, да разпределям поръчки, да сипвам бири и питиета, да общувам с клиенти и колеги, всяка нощ да заспивам от песента на разбиващите се вълни, да посрещам сутрин слънцето и цял ден да съм под галещият му поглед, да спя по 4 – 5 часа на денонощие, да работя без почивен ден и въпреки това да съм щастлива, че всичко това да ми се случва.
Да, аз се поставих в абсолютно непозната ситуация и постепенно всичко, което съм научила във времето сработи.
Да, експеримента се оказа успешен, аз съм на прав път, необходимо е само търпение и упоритост просто да си го извървя.
Ехе, какъв е този патос?
Била си два месеца при брат си на море, какво толкова.
Нищо специално, съвсем обикновенна и съвсем безопасна ситуация.
Въпреки това заради неудобството, което създава непознатото, точно на нея реагирах със страх.
Първите няколко дни се затворих като мида.
После за да се справя по-бързо със страха задействах механизма:
“Аз знам и сега ще ви кажа това как се прави.”
Средата още беше много непозната и единственият начин да я напасна към себе си беше да искам да я променя, според моите знания и представи.
Това се прави така онова инак и опа – КОНФЛИКТ.
Моят собствен брат взе ролята на средата и реагира.
Как така от къде на къде?
Появаваш си отнякъде си започваш да даваш гениални идеи.
Това няма начин да се случи.
Това място е мое, аз съм лицето. Ти си тук пришълката или си част от това, което е или си аут.
Едно на нула за средата.
Как така аут?
Как така вън?
В една от сутрините, когато седях на плажа, а новият ден се раждаше пред очите ми, си го премислих.
Какво се случваше?
Какво не беше както трябва?
Слънцето ми помогна докато го наблюдавах как се ражда от хоризонта и започва дневната си обиколка да разбера.
Нямам право да променям нещо извън мен самата.
Слънцето не иска да променя никого то изгрява и тръгвайки по пътя си дава живот.
Слънцето не разсъждава дали аз ще се скрия под завивката си и няма да си показвам носа до обяд или ще стана преди неговия изгрев зада мога да го приветствам.
То просто си свети.
Дали и как аз ще приема неговите дарове това не е негова грижа.
Да, аз не искам да променям никого, аз мога да споделя, да разкажа, да подкрепя, но мога и искам да правя само това.
Станах изтупах пясъка полепнал по дрехите ми.
Олекна ми.
Почувствах се точно на мястото си, аз бях на едно вълшебно място и няма нужда да се правя на знаеща и можеща, достатъчно е да съм себе си, другото без да разбера ще се случи.
И то наистина се случи.
Благодаря, Коси! Благодаря, че си мой брат!
Благодаря за възможността да бъда част от твоя свят и да получа уроците и опитностите, които той ми даде.
Благодаря за вълшебното лято!
Обичам те!
Деяна
