Размисли след една фото изложба

Преди два дни минах по Моста на влюбените.

Имаше фото изложба по повод 120 годишнината на БТА.

Черно-бели снимки от едни отминали вренена.

Опитах се да определя емоцията си докато ги гледах.

Не беше тъга. Не беше любопитство. Не беше съжаление. Не беше радост. Не беше носталгия. Не беше гняв. Не беше разочарование. Докато разглеждах снимките изпитвах единствено спокойствие.

Спокойствие, че през всичко върху черно-белите кадри сме минали и сме достигнали до мъдростта да го погледнем отстрани.

Каквото и да си говорим ако не беше се случило нямаше да сме тук и да имаме възможността да направим нови избори.

И т.к. на тази фото изложба има кръстосани много хора, пътища, съдби една малка историйка от вчара може да обобще всичко.

Та вчера докато се връщах от кварталният хранителнен магазин пред мен вървяха баща с малката си дъщеричка.

Момиченце на 3-4 години. На кръстовището бащата я хвана рязко за ръка:

“Внимавай, Мила. Това е кръстовище.”

“Къде тук има СЪКРОВИЩЕ? Не виждам никакво съкровище. Съкровищата са цветни и блестящи”

“Не съкровище, а кръстовище!”

“Кръстовище? Не я знам тази дума, какво значи?”

Ето на това бях свидетел, докато редицата от коли премине.

От съвсем малки можем да разпознаем съкровищата, но с кръстовищата ни е трудно.

Защото с кръстовищата трябва да се внимава и те не са блестящи и цветни.

Но въпреки, че малката Мила не знае, те също са съкровища.

Благодарение на кръсновищата можем да правим избори, промени, може да бъдем гъвкави, живи.

Може да се налага заради тях да намаляваме скоростта, но пък значително да ни съкратят времето за пристигане до крайната цел.

 

Вече разгледахте!

Харесва ли ви това, което правя?

Можете да ми го покажете, като ми купите кафе! Благодаря!

Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

*