Препускащи мисли под дъбовата сянка на къмпинга

Днес пристигнахме на къмпинг край р.Камчия и докато тинейджърите се приготват за задължителната вечерна разходка имам време да се върна на мислите си днес.

Ето ме пред морето.

Цяла година чакам този момент и когато най- после дойде, като всеки път в началото съм скована от ужас.

Ей сега, студената морска вода ще превземе всеки един сантиметър от нагорещената ми кожа.

Всеки път е тази моята първа реакция – като малко уплашено дете съвсем внимателно, стъпка по стъпка се доближавам до водата, после я опитвам на температура с ръце, задължително си казвам:

“Не, не, не мога да го направя!”

и въпреки това, малко по малко продължавам да влизам.
Спирам за малко.
Намокрям с вода ръцете, лицето си .
Май имаше дума за този процес темпориране или нещо такова.
 
Краката сравнително бързо свикват, но от кръста нагоре ми е кошмар.
 
Стоя изправена на плиткото и само се оглеждам някой да не ме опръска, после намокрям корема, гърдите и когато напрактика съм цялата във водата правя театралният жест на рязко влизане в морето.
 
Убожавам морската вода, мога да не изляза часове въобще на сушата, но това е след това.
 
Първо и задължително си минавам през това първо запознаване на тялото ми с различната субстанция, така желана и обичана по принцип от мен.
 

Да, това е моя запазена марка.

 
Процес, които преживявам във всяко мое начинание и затова не е необходимо да се боря заради него със себе си, а да го уважа и да си дам време.
Да, реално погледнато за всеки друг с по-експресивен натюрел, това провлачване на действията би било истинска агония, казваш ряз и готово, плуваш с кеф.
Аз също плувам с кеф, но след като премина през моето си узряване за случващото се.
Това съм аз, не е необходимо да бъда друга. Защото единствено бидейки себе си мога да правя правилните за мен неща.
 
И т.к. започнах тази тема, тя иска да бъде доразвита, а и никой още не бърза да тръгва – нека да видим какво ще се случи с малкото уплашено момиченце ако веднага го бухнат във водата?
 
Ще се ядоса, много ще се ядоса, и т.к е емоционално ще увеличи яда в гняв и този гняв ще му даде сили да се справи със студената вода и със скоростта и със факта, че някой го притиска.
 
После водата ще го увлече и никой няма да разбере, че то е гневно, само като излезе на сушата ще иска компенсация поничката с шоколад, която батковците с усърдие предлагат и ще се постарае по – бързо да стане голямо ( и да изглежда на голямо ) за да не може никой да го буфва където и да е било, без то да иска.
 
Ще свърже поничката с шоколад като компенсация за подтиснатият гняв и така всеки път ще си има решение за пренебрегнатото си аз – малкото невинно същество, моето всъщност е.
 
Трябва ли да обяснявам защо за мен + 10 килограма винаги са си били норма и не съм виждала никаква необходимост да погледна фактите по друг начин.
 
Да, обаче аз вече не съм малко гневно дете, а пораснала прекрасна жена и мога да успокоя малкото момиченце, да го прилаская, да го гушна, да му покажа, че никой не е искал да го нарани и, че това е само една игра.
 
Игра, която може да бъде и забавна и смешна и че това е любимата игра и на делфините, а малкото момиченце много обича делфините, нали?
 

Да:)))))

Бях се разписала за моята лична необходимост да узрея за дадена промяна.

Напълно съм уверена, че живеем във фрактален свят и наблюдавайки малкото можем да проследим какво е състоянието на голямото.

Веднага мога да направя директна препрадка с преминаването ми на кето хранителен режим.

Необходимо ми беше време и аз стъпка по стъпка си го давам без да бързам и да треперя, а дали ще сработи, а дали цялото лишение ще даде резултат, дане се окажа една глупачка накрая.

Не!

Аз си следвам моето си темпо, което да си призная с навлизане в процеса по естествен начин се ускорява.

Та аз първо проучих всичко необходимо, започнах на избягвам едни продукти и да избирам други. Започнах да проучвам разказите на хората преминали вече през всички етапи и придобили увереността и необходимостта да споделят своя опит. Започнах да проследявам храната си, да ходя повече. От години знам за полезността на солето – наситен разтвор на хималайска сол, но едва сега започнах да пия сутрин чаша вода с две лъжици наситен разтвор и две лъжици ябълков оцет- перфектната електролитна напитка.

Започнах да спазвам 16 часовото интегрално хранене. По средата на седмицата установих, че ми трябва приложение, което да ми помогне в дисциплинирането. Избрах си едно, което да ми отброява времето и да ме отклонява от мисловни огладнявания. Това поне го разбрах съвсем ясно. Тялото ми е съвсем сито, но мислите ми са на съвсем друго мнение “Защо не си похапнеш само малко”. Ако нямах повод съвсем нямаше да забележа склонността ми към тази мисловна самоманиполация.
Така де, децата ми много ще ме бъзикат ако си призная как съм впрегнала телефона си с всевъзможни проложения за кето режима ми.

Бавнично стъпка по стъпка навлизам в непознатите за мен води.

Сега на тази почивка ще е поредното ми предизвикателство. Да спазвам режима извън защитеното пространство на моя дом, сред всички възможни глезотийки които по традиция си ги свързвам с почивката на море като се почне от мазните баници с боза, бирата с пържени картофки със сирене, палачинката с течен шоколад и тайланският сладолед на плоча.

Минали и през това предизвикателството съвсем уверено ще тръсна глава и ще започна да отброявам на кето от..;)….

Разбира се нещата са по- прости отколкото си мислех. Това, че съм на почивка по никакъв начин не се отрази на начина ми на хранене, при все, че около мен постоянно някой предлага, продава или дъвчи.

Това не предизвиква у мен никакъв отзвук.

Абсолютно спокойно спазвам режима си, единсвеното сложно се оказа 16 часовия фастинг, което е съвсем нормално.

За мен това е нещо ново и не се е превърнало в навик и стреса от промяната( колкото и прекрасна да е почивката на море тази промяна, за съществото тя си е явно излизане от комфорта). Затова е важно промените да са дългосточни, а не екстремни, защото при всека промяна с цел по малко загуба на ресурси се преминава на автоматичен режим. Но пък преминало веднъж през процеса на изграден навик тялото се превъща в най- верният съюзник.

Искате пример, веднага.

Вчера с децата бяхме на дискотека. Едно от новите ни традиции когато сме на почивка. Решихме, че е по-добре да имат понятие и ние да сме наоколко докато си изграждат инстинкти за света на големите, вместо да са пълни невежи и любопитството и неопитността да им създана нереални представи и очаквания.

Та вчера бяхме в най-шумният и най-пълен диско бар от редицата овеселителни заведения по продължение на Централният плаж на Варна.

Музиката беше свеж комерсиален рап, 50 % от който българските Тото, Димчо, 100 кила и ..май до тук се справих с разпознаването.

Всички много се забавлявахме.

Това беше момента, в които се наложи да изляза от режима, който съм приела и от менюто си избрах някакъв безалкохолен бутилиран коктейл с вкус на арганово дърво.

Вкусът беше непознат и определено ми хареса, но тялото на сутринта реагира с коремобол и недоволно балбукане.

Ахаа значи и без да правя каквито и да е изявления, веднъж започнала аз вече съм на пътя , мога да продължа по този път и да го превърна в свой стил на живот дългосрочно или да опитам, да дам някакво време, да постигна някакви резултати и да продължа по друг път.

Кой от двата пътя ще избера зависи само от мен. Защото за всичко свързано с мен Аз съм шефа и моя е отговорността. Много философско стана, но пък следобедната прохлада, с която дъбовите дървета даряват къмпинга предразполагат за това.

 

Харесва ли ви това, което правя?

Можете да ми го покажете, като ми купите кафе! Благодаря!

Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*