Попита ли го?
Нашето сърце е нашето най-голямо богатство.
То е вълшебството, което сътворява живота.
В него е магията, която превръща препускащите ни мисли в реалност. То ни вързва, то ни изгражда – в сърцето е нашият извор на любов. То ни дава сила и смисъл във всеки един миг и точно затова се нуждае от грижа, внимание, любов.
Ако не ги получава, нещо се случва бавно и неусетно.
Получава се цепнатина, после още една и още една – с първата преглътната обида, с изживяната несправедливост, с полазилото разочарование, с пренебрегнатия порив, със забравената прошка, с премълчаните „обичам те”.
С всяка следваща цепнатина светът ни става по-сив, по-забързан, по-агресивен, по-неподвластен на нашите желания и мечти.
Сърцето се затваря.
Спрели сме обмена на любов.
Как си даваме любовта?
Защо търсим тежки доказателства и гръмки думи, а простите неща, отлагаме за някой друг път?
Защо не сме мили със себе си?
Ето сега аз се уча да изразявам любовта си отново.
Уча езиците (и), вслушвам се в шепота (и), радвам се на многообразието от формите (и). Тя е била навсякъде около мен, но аз не съм я разпознавала.
Била е в усмивката на човека от автобуса, била е в нарисуваната картина на дъщеря ми, била е в приготвената вечеря от майката на мъжа ми, била е в изразената подкрепа на приятелката ми, в обаждането по телефона на брат ми: „Нормално пътувахте, нали?”, в дребните неща, които всеки ден ми се случват.
Вслушах се в сърцето си, то ми се усмихна и светът ми отново е по детски цветен.
