Писмо до…

Здравей приятелко,

Дълго отлагах този отговор. Направих го напълно умишлено и съзнателно. Исках да си дам пространство на мен самата, за да мога това, което напиша да си е моето, а не прочетени и заучени фрази. Четейки твоето писмо и след това отговаряйки му аз поемам ангажимент, ангажимент към мен самата.

Какво аз искам?

Какво съм готова аз да дам за да го получа?

Какво съм готова да науча, да направя, да променя?

От какво съм готова да се освободя и какво да приема?

Ето аз съм на 40.

Имам добро семейство. Имам три прекрасни деца. Имам приятели. Имаме доходи, с които да живеем нормално.

Знам, че ако хората се сетят за мен ще си кажат: „ Да, тя е добър човек!“

Всичко това вярно ли е за мен?

Да, вярно е!

Тогава защо не ме свърта?

Защо нещо в мен ме бута да искам още?

Защо не спирам да отварям врати и да търся начини да продължавам нататък?

Защо?

Защото това е най-естественото ни състояние: или се развиваме и вървим напред или се отказваме и започваме да рушим. Добре де, ето на тоя етап съм постигнала нещо, научила съм, събрала съм знания, умения и може би точно заради това се чувствам като препълнен язовир.

Язовир, който всеки момент ще прелее и въпреки развитието от това преливане ще настане пълна разруха.

Значи и само да се развиваш не е достатъчно.

Да, аз съм достигнала до някъде и за да продължа нататък трябва да предам наученото, да помогна на още някой да направи същото, да го подкрепя в неговото развитие, да му помогна да последва порива си напред, да сътворя мечтата му с него. Така и моята мечта ще се доближи по уверено към мен и ще имам сетивата да и се зарадвам.

Случвало ли ти се е да искаш нещо много. Да се бориш за него. Да драпаш по всякакъв начин и когато накрая го получиш да се окаже, че нямаш сили дори да му се зарадваш или още по-зле да не забележиш,че вече е при теб, защото от много борба всичко е прегоряло.

Така се случва, когато устремена към моето нещо, забравям, че то ще е истински мое ако вървейки към него правя стъпки след, които никнат цветя.

Та така.

Следиш ли ме: То е като дишането: вдишваш-издишваш; развивам се – спирам; предавам-задържам и това са избори, които се налага да правим съзнателно всеки път във всяка една роля. Съответно от избора, който направя следват и вибрациите, които излъчвам : любов или страх, високи или ниски. И така според вибрациите, които излъчвам по закона за привличане привличам и такива резултати.

Сама вземам решението и в същото време не съм сама.

Ако избера развитие веднага се появяват учители, ментори, лидери, които да ми покажат стъпките и да са до мен докато се науча да ги правя. Избера ли да предавам наученото веднага се появяват ученици готови да ме последват.

Енергията потича, а аз съм само нейн проводник, но този поток си има и съвсем реални физически изражения – пари, материални ценности, по-добри взаимоотношения, по-добро здраве, благосъстояние във всичко в моя живот.

Така аз излъчвам към света съпричастност и той ми отвръща със същото.

Докога така?

Докогато!

Всеки си има собствено темпо, собствен път, собствено право на избори, собствени уроци и собствени спирки.

Защо ти пиша всичко това?

За да ти покажа, а така и аз да видя голямата картина. За ти кажа, но заедно с това и аз да чуя:

Бъди мила със себе си!

Ти си единствена и неповторима! Една прекрасна, добре справяща се жена.

Ти притежаваш всичко необходимо да продължиш по начина, който ти искаш и е най-добър за теб точно в този момент.

А защо на мен ми трябваше време?

Защото не бях сигурна, че искам. Първо бях забравила мечтите си, после си ги спомних , но предпочетох да ги превърна във фантазии – разбирай блянове с много приказки и никакво действие, накрая обаче нещата си дойдоха на мястото.

Седнах абсолютно честно един ден сама със себе си и си казах:

Сега накъде? Знаеш какво можеш! Знаеш, че ако поискаш можеш да го постигнеш! Въпроса е искаш ли да продължиш напред или ще спреш?“

Направих се на разсеяна, ще поспра малко…. Работата е там, че като се набере една инерция няма малко, получих много добри доказателства, че аз лично вече няма начин да се правя на разсеяна.

Хващам всичко, което съм. Слагам най-хубавата си усмивка, запасявам се с най-милото си отношение към мен самата и продължавам.

Това е!

Това се получи като мой отговор. Няма нищо конкретно и въпреки това ако нещо от написаното те е намерило оставам на разположение да го коментираме.

Всичко добро, приятелко!

Поздрави на твоите диванета!!!!

Деяна

 

Харесва ли ви това, което правя?

Можете да ми го покажете, като ми купите кафе! Благодаря!

Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*