Веднъж отидох при един приятел. Той е много обаятелен събеседник, преминал е през какво ли не, роден е да бъде учител и по неговия си къде директен, къде заобиколен начин успява да ти помогне да видиш тунела, а след това и светлината в тунела и как сам да я достигнеш.
Бях се оплела в много планове, хаотични действия, срокове, стратегии и концепции, лашкания насам-натам с много първоначален ентусиазъм и последващо пълно нехайство. Усещах се като роза, която се е омотала с канап, здраво е вързала цвета си, забранила си е на ухае и е забравила коя всъщност е.
Исках да поговоря с някой, не заради съвета, който мога да получа, а за да се чуя аз самата и да видя какво се беше объркало.
Той ме попита: “Каква искаш да бъдеш когато парите не са от значение?”
Аз млъкнах и ококорих очи.
„Не знам” – Не знаех!
Бях изчела толкова много книги за това как да бъда по-добра майка, по-добра съпруга, по-добра дъщеря, по-добра жена, по-добра готвачка и какво ли още не, все с идеята да съм по-добра, но каква точно?
Какво щеше да стане след като стана по-добра?
Това беше прекалено трудно да се изкаже.
Не знаех.
„Добре де, какво искаш?”.
Поех смело въздух и после тихичко отговорих:
„Каквото искам си го купувам или решавам, че не мога да си го позволя и вече не го искам?”
„Каква е твоята мечта?”
“Не знам.”
„Ще ти помогна малко. Каква искаше да станеш като дете?”
“Не помня.”
„Добре де, как искаш да се случи каквото и да е, когато не знаеш предварително какво е то? Какво ще те задвижи? Какво ще ти даде сила, енергия, смелост да правиш нещата да се случат?”
Замислих се, беше прав. Кое беше моето нещо, което ще разкъса всички примки, пречки, в които съм се омотала.
Каква исках да стана като дете?
Не помнех, но си спомних нещо друго.
По-малката ми дъщеря, когато беше почти на 5 докато водехме сестра й на тренировка, забеляза, че на един от етажите звучи музика и някой пее. Това откритие включи нещо в нея – хвана ми ръката и съвсем ясно заяви „Искам там!”. Намерих си причина, да и отклоня вниманието и бързо да променя направлението ни. Следващият път обаче тя беше още по-категорична „Искам там!”. На третия път я заведох. Проучихме школите, преподавателите, методите, които използват и тя започна да учи пеене. За едно малко дете това се оказа трудоемко занимание, ако се работи както трябва, но нито веднъж тя не е искала да спрем с уроците. Когато след няколко месеца беше продукцията на школата, дъщеря ми беше най-малката, но изглеждаше, звучеше и наистина беше звезда.
После се преместихме, започна училище, поиска отново да пее, но това съвсем не ни се връзваше с графиците. Не знаехме къде, при кого, това беше още едно перо в бюджета и въобще направихме се на много ангажирани и много разсеяни и детето спря. Не беше се примирило, изчакани, ние големите да справим със стреса си, и съвсем уверено ни заяви “Аз искам да пея!” След известно време се записа в една детска група и сама ходеше на репетиции. Дали продължава с пеенето – сега не, но веднъж събудило се то си е в нея, къде ще я заведе само тя знае.
Нашият Дух, детето в нас – вечното наше Аз, знае какво искаме с цялото си сърце.
Той е пазителят на нашите мечти.
Когато го следваме нещата ни се случват леко и лесно, без мъки, в абсолютен синхрон с хората и обстоятелствата в околният свят.
Ние живеем в безвремие.
Работим много, но труда не е неприятно усилие, а радост. Трудностите по пътя, не са пречки, които могат да ни откажат, а причини да се учим, да се развиваме, да разширяваме познанията си.
Пътя към мечтите ни прави щастливи.
Мечтите са тези, които обединяват нашите мисли и емоции и те започват да работят като екип в синергия, когато 1+1 не е 2, а 11.
Мислите рисуват картината в най-големи подробности, емоциите добавят усещанията от всичките сетива като да се случва сега. И тази картина става сега за някаква част от нас, нищо, че все още е само мисъл. Колкото по често се връщаме на нея, толкова по–бързо това сега ни намира, толкова по-бързо тази мечта става реалност. Всяко наше действие е вдъхновено и живота ни е хубав, защото ние сме доволни, за това, което имаме, защото то е част от пътя ни към мечтата.
И ако нещата не ни се получават то е защото не сме по пътя към нашата мечта, а сме по пътя към мечтата на някой друг или… или сме потънали във фантазии.
Фантазии? Какво лошо има във фантазиите.
Във фантазиите няма нищо лошо, но те са нещо много различно от мечтите. Фантазиите са плод на нашето въображение, те не са родени от сърцето. Понякога ни помагат да си спомним мечтите си, но в повечето случай ни отнасят съвсем на далечно и различно място. Фантазиите са подробни мисловни модели, без никакво действие. Фантазиите са нещо много примамливо, много вълнуващо, карат кръвта ни да ври докато сме в техния плен. Излезем ли от тях обаче, се чувстваме безкрайно ограбени. Всичко не е както трябва, всичко ни пречи, всичко ни саботира, интимният партньор, децата, колегите, държавата всички искат нещо от нас и нищо не ни дават в замяна. Фантазиите използват целият ни слънчев заряд и ни оставят празни и нещастни. Защото от самото начало знаем, че те са нереални, но предпочитаме тяхната цветност и заблуда пред реалните действия и поемането на отговорност.
Кой път избираш: този към осъществяването на мечтите или този към бляновете на фантазиите?
Аз вървях по втория и разбрах, че по него нищо съществено не се случва.
Не, случва се – болка и отегчение.
Затова съзнателно се спрях. Вслушах се.
Седнах един ден взех празен лист и писалка и започнах да пиша първо на посоки, после мисълта тръгна: “Аз съм Деяна. Аз съм… Аз правя… Аз имам… “. Описах съвсем подробно един мой ден, след няколко години, в единствено число, сегашно време като вече да се е случило. Записах едно мое СЕГА, което избирам да ми се случи и съм готова да работя за него.
Вслушах се в себе си и поех на път, поех натам, на където мечтите са реалност.
Може да са малки стъпките ми, но точно днес аз правя нещо тази реалност да се случи… и така всеки ден.
Деяна
