НАЧАЛОТО

Вчера беше от онези дни, когато слънцето ни подарява най-хубавият подарък през зимата – своето присъствие.

По средата на най-голямият студ, когато всички са очаквали температури под -20 то се появава в цялата си прелест. Всичко става изведнъж ярко и светло, а душите ни ликуват.

За да се насладя максимално на този подарък аз се отеглих в Борисовата градина. Седнах на една пейка и се оставих на слъчевите ласки.

Тогава нещо се случи.

Чух много нежен глас: “Ти си красива като лоза.”

Кой аз ли ? – заоглеждах се.

Защо пък като лоза?

Един слъчев лъч беше поседнал на рамото ми и без думи започна да разказва…

То било отдава.

Толкова отдавна, че всичкото и нищото били в едно.

Времето го нямало, а Господ бил само АЗ СЪМ.

Но да си, без да знаеш, че си е малко скучно.

Затова Господ решил да отиде отвъд това и си казал.

Да, АЗ СЪМ, но колко по–интересто е да видя какво АЗ СЪМ.

Затова решил да даде живот на АЗ СЪМ – то било точно като него – даващо, даряващо, творящо, действащо, нежно, топло, обгрижващо, то било чиста светлина.

Господ се объркал, искал да се види от страни какво Е, но давайки живот на АЗ СЪМ той бил пак Той.

Спокойствието го напуснало, той бил Твореца, трябвало да има решение.

Какво е решението?

И точно когато съвсем не очакваш – решението дошло само:

Ами да, това е!

Господ се усмихнал и създал “КАКВОТО СЪМ”.

Чака, чакай! Как така?

Какво е КАКВОТО СЪМ?

Как какво? Същото като АЗ СЪМ – част от Господ, но КАКВОТО СЪМ е тази част, която придава формата. Тази част, която приема, която е тъмна, студена, която взема, която иска още и още..

Господ бил доволен. Създал се отново. Останал му един последен щрих. Трябало да отдели своето творение от себе си.

Да се разграничи от него, за да може да се види от страни.

Това, което наистина искал.

Единственият начин, за който се сетил, бил да даде име на това ново свое АЗ СЪМ. Избрал да се казва Небе и за по-кратко щял да го нарича ТОЙ.

За КАКВОТО СЪМ избрал името Земя и за кратко щял да я нарича ТЯ.

Колко хубаво!!!!!!!

Но защо да съм красива като лозата?

Имай търпение…

Това е само началото…

ГЛАСЪТ

Те се превърнаха в Той и Тя, Небе и Земя.

Как така от едно цяло те станаха съвсем чужди и сами? Новите им имена ли сториха това?

Господ ли беше усилил различията им?

Той и Тя си мислиха, че са единствени и нищо друго няма освeн тях.

Той – постоянно препускащ, действащ в огнената си природа, тя – тя трепереще, замръзнала в пусто бездействие.

Това продължи незапомнено дълго.

Когато за пръв път Той усети Гласът в себе си, леко се стресна. И преди беше усещал къпнежа по нещо, което не знаеше какво е. Копнеж, който караше усмивката му потякога да е тъжна. Копнеж, който го тласкаше да бъде нещо различно от това, което си мислеше, че е.

Не разбра как, но появата на Гласът създаде у него спокойствие, сигурност и му даде яснотата, която толкова много търсеше.

“Аз ви създадох – Той и Тя, Небе и Зимя – вие сте част от мен.

За да бъдете отново в мен трябва да се намерите и да се познаете.

Ти си този, който трябва да я намери.

Ти си действието и твоя е задачата да преобърнеш света, който познаваш за да я откриеш.

Тя е създадена точно за теб, но не го знае и като те види ще те отхвърли.

Ще ти обърне високомерно гръб, ще ти се изсмее заради дързостта ти да я отклониш от нейният покой.

Не се отказвай.

Остави я да свикне.

Дай и време да се усети.

Да усети истинската си същност – да иска.

Не бързай!

Чакай!

Щом я видиш и ти вече ще си друг.

То ще излезе от теб когато си готов.

Готов да бъдеш отново това, което дава.

Това ще я събуди да приема.

Точно тогава ти ще и дадеш силата си, а тя ще вземе и мислите ти.

Ако в този миг не направиш още нещо, никога, никога – няма да бъдеш, каквото можеш да бъдеш, но и никога няма да бъдеш отново себе си.

Ето това е една пръчка -пръчка от лоза, в нея има частица от мен преди да ви разделя.”

ТОЙ

Единствено пръчката му беше останала като доказателство, че думите на Гласът не са негова фантазия.

Той продължи да препуска из пространствата.

Из всичко, което условно наричаше – негов свят.

Думите на Гласът не го промениха много.

Напротив след тях стана по-забавно. . .

Вече имаше цел. Имаше причина да е по-внимателен към това какво се случва с него и около него.

Всичко, което беше по-различно от познатите му състояния той определяше като Тя:

“Аха, това е така наречената Тя. Знаех си. За мен това е лесна задача”.

Опитваше се да направи проучване. Да си състави план как да атакува непознатият обект, но всеки път това се оказваше нещо подобно на него. Друго пречупване на светлината. Друг нюанс на цветовете или изкривяване на звука, което пак си беше нещо от него или пък се оказваше илюзия – мека и хлъзгава, която само объркваше движениято му.

Когато тръгна към дадената му от Гласът задача, Той подходи с голям ентисиазъм и не малка доза самоуереност. Но с всеки преживян неуспешен опит, Той потъваше все повече в идеята, че това, което се случва е много важно и задължително трябва да го реши като проблем.

След поредното захласване по едно свое отръжение реши да промени подхода.

Спомни си за лозовата пръчка, която Гласът му беше оставил.

Защо пък тази пръчка да не го заведе при Земята?

Стъпката се оказа правилна.

Лозата простичко го накара да спре своето препускане.

Да намали скоростта и да спре.

Тогава Тя се разстла пред него.

Земята – твърда, студена, ръбата.

Погледна я отново. Тя беше абсолютно различна от това, което беше очаквал.

Едва сега разбра защо досега не я е намирал – Той е минавал покрай нея без да я забележи.

Как може да си представи нещо толкова различно от него самия.

Не, абсурд!

Продължавам си по старият начин.

Не съм чул никакъв глас.

Не знам и не искам да знам за никаква Земя.

Каква е тази пръчка?

Ужасът беше го полазил.

Опита се да избяга.

Да, Той наистина избяга.

Опита се да захвърли пръчката, но тя вече станала част от него и не помръдна.

Тогава се опита да изтрие всичко друго, което можеше да му напомня за случилото се.

Отиде на най-делачното непомислено още място и се получи – шеметното препускане заличи спомена.

Тук на пръв поглед изглеждаше, че всичко си е както преди…

Той отново беше свободен да препуска, изучава, гори и възпламенява…

Той отново можеше… но нещо беше пропукало слънчевата му същност.

Гласът го беше предупредил – Тя ще вземе мислите ти.

Копнежът, който имаше преди понякога по нещо непознато сега се беше превърнал в ясно пулсиращо усещане за самота.

Преди знаеше,че е единствен и идеята, че може да има още някой като него го забавляваше и разнообразяваше вихарът му. Сега удоволствието и непринудеността му се бяха стопили..

Всичко, което досега е бил и правил му беше познато и не можеше отново да го разпали.

Той трябваше да разбере!

Какво е това, което може да те превърне в нещо друго от това, което си.

Какво е да не си сам?

Какво е да си с нея- както Гласът я наричаше Тя.

Той искаше да премине границата отвъд на всичко познато.

Нищо друго вече нямаше значение.

Той беше готов да бъде този, който дава.

Дори ако давайки, даде и себе си.

След това вичко се случи много бързо.

След като усети в себе си новата пробудила се сила – желанието да даваш, Той просто и се остави. Тази сила го понесе, ускори, възпламени.

Той се устреми към нея – усещайки единствено огромното й привличане.

Усети сблъсък.

Усети екстаз.

Усети всяка една своя част – пълна, цялостна и ликуваща.

Разбра, че това е всичко, което някога е искал – да даде всичко, което е.

ТЯ

Тя беше Земята.

Тя знаеше всичко.

Тя виждаше, че е сама, но знаеше, че това не е завинаги.

Знаеше, че има специална сила. Стихия, която е заключена дълбоко в нея.

Тя не я познаваше. Страхуваше се, че ако я пусне ще загуби контрол.

Тя знаеше, че нещо ще се случи и тя вече няма да бъде това, което е.

Знанието, че не е сама я правеше самотна, трепереща от неизвестното, гърчеща се от агонията на очакването.

Затова реши да заспи.

Сънят и даде търсеното успокоение.

Сънят и продължи дълго.

Много дълго.

После усети нечие присъствие.

Събуди се.

Усети от дълбините си нещо да се надига.

“Това са само твоите кошмари!” – проряза я собствената и мисъл.

Поиска да заспи отново.

Направи усилие.

Много голямо усилие.

Нещото в нея растеше. Нещото, което криеше толкова дълго. Нещо много по-голямо от страховете и самотата и.

Силата, която беше категорична:

Искам!

Земята се беше отключила.

Тя отново беше тази, която иска.

Искам!

След това всичко се случи много бързо. За нейните представи за скорост, тя можеше въобще да не го отрази и разбере, че се е случило.

Усети сблъсък.

Усети екстаз.

Усети всяка една своя част – пълна, цялостна и ликуваща.

Тишина!

Да, това, което знаеше се случи. И това, от което най-много се страхуваше вече беше минало.

Тя отново е сама.

Тя го прие.

Опита се да заспи.

Почти и се получи. Студа, влагата я завиха като с дебело одеало.

Тя…

ООО, не!!!

Какво е това!!!

По време на големия взрив освен себе си той и остави и една пръчка – малка лозова пръчка, която се заби в плътта на Земята. На лозата и трябваше малко време да свикне с новото място. Докато беше с Той скоростите бяха толкова бързи, че тя беше в несвяст. Сегашната промяна обаче и вдъхваше сигурност и лозата се престраши. На студа около себе си даде малко топлина и съвсем внимателно пусна едно коренче.

Ослуша се.

Никой не беше забелязал – тогава повтори същото – даде топлина и пусна коренче на коренчето. Придоби увереност – пусна ново коренче…

Земята се опитваше да заспи, намествайки се в познатото си старо положение, което незнейно защо вече не я събираше.

ООО, не!!

Какво е това!!!

Ядоса се!!!

Как смее още някой да дръзва да я притеснява.

Да и взема комфорта да е застинала.

Ако не беше топлинката, която лозата даваше, Земята щеше да я унищожи, но когато беше най-ядосана я усети. Топлинката смътно и напомняше за нещо.

Въздържа се.

Успя да овладее емоциите си и отново преосмисли ситуацията.

Тук имаше нещо ново.

Как така това малкото – едновременно дава – топлина и в същото време взема – взема пространство, внимание.

Как така това дребосче ще може повече от мен.

То дава.

Аз го усещам.

Усещам нежните му топли докосвания.

Какво значи да даваш?

Искам да го правя и аз.

Какво мога да загубя ако започна и аз да давам.

И Земята започна да дава на лозата соковете си.

Първо неловко, после все по–уверено и накрая това стана най- приятното и занимание.

КРАЯТ

Лозата усети подкрепата, която получи. Това и даде увереност да направи нещо, което никога преди това не е правила – тя пусна пъпка по голата пръчка.

Тази пъпка се превърна в листо. След листото се научи да пуска клонче, последва листо върху клончето, второто и третото клонче бяха съвсем естествени. Научи се да пуска мустаче, а след това си продължи – листа, клончета, мустачета.

Случи се още нещо.

Необяснимо как заедно с растежа на лозата се връщаше и силата на Небето.

Неговата сила беше подкрепата около която лозата се увиваше.

Това беше нещо ново за Небето.

Той приемаше.

Когато се усети малко по-стабилен се опита да избяга.

Отново да се върне към познатото му препускане, когато целият му свят беше само Той. После си спомни от къде започна всичко.

Спомни си гласа, копнежа, сблъсъка, спомни си за нея и едва тогава я видя.

Тя беше тази, която държеше малкото нежно нещо, което му върна силата.

Преди нямаше време да я разгледа, да я опознае, да я усети истински и да го разбере:

Тя беше прекрасна.

Тогава разбра още нещо.

Да, той се беше променил, той приемаше, но той още беше този, който дава.

Той нежно и прати топлината си.

Тя усети милувката му.

Това отново събуди надигащата се от глабините и стихия.

Уплаши се!

После си спомни всичко: самотата, сблъсъка, как го загуби и как това малко нещо и го върна отново.

Да, тя прие неговата милувка, поиска още, но вече и Тя не беше същата, тя можеше да дава.

Лозата беше във вихара си.

Той и Тя се грижеха за нея. Даваха и топлина и стабилност, храна и опора.

От гола пръчка се беше превърнала в разлистена, здрава, млада лоза. Във времето сама се беше научила да пуска корени, да пуска листа, клонки, мустачки, но откак Той и Тя се грижеха за нея лозата направи още нещо.

Тя създаде гроздове.

Големи, сладки, тежки, вишневи гроздове.

Преливащи от нещо, което само сливането на даване и получаване може да направи.

Лозата беше препълнена с любов.

Затова ти си красива като лоза.

Това е краят на приказката.

Слънчевият лъч слезе от рамото ми и изчезна.

Да, аз съм като лозата, като розата, като маргаритката, като вековният дъб.

Аз съм като теб.

Аз съм тази, която дава, и която приема.

Аз съм създадена от любов и съм любов.

Аз съм създадена от Той и Тя и съм Той и Тя.