Кръстопът

И защото започнах да пиша за кръстовищата и кръстопътищата ще разкажа още нещо.

На 9 май ми се случи нещо магично, като поглеждане в стъклената топка.

Мога да измисля още много украси, но нека този път започна директно, по същество.

И така, на 9 май е официалният ден на Европа. По този повод, малко късно разбрахме, че в центъра на София ще има специална 3D прожекция върху сградата на Министерският съвет.

Решихме да отидем.

Часът беше 20:30, когато излязохме от къщи. Ние живеем в София, в квартал Изток, а най-приятният начин за предвижване в този час е пеша през Борисовата градина.

( Въпреки, че винаги повтарям, че съм изключително неспортуващ човек, това не е съвсем вярно. През определен период започвам някакъв спорт за около 2-3 месеца, после го спирам, правя голяма пауза и след това си харесвам нещо друго. Може да не спортувам редовно, но вървя пеша редовно. Вървенето пеша е нещото, което правя с удоволствие. Винаги съм бързала ходейки, още като ученичка в гимназията. Тръгвах в последната възможна минута от къщи и след това се състезавах със себе си да измина за 15 минути разстоянието от почти 2 км. Не обичам да тичам, може би не знам как да тичам и когато го правя много се уморявам, но във вървенето съм наистина уверена.)

Та този път се наложи да ускорим крачката.

Минахме през тенис кортовете, подлеза, който свързва двете части на Борисовата градина, алеята край Маймунарника, който вече беше пълен с хора зажаднели за социални контакти, за бира и за свеж въздух.

От паметника на партизаните кънтеше високоговорител с изпълнение на „Поръчик Галицин“ – явно нещо се случваше и там, но музиката ни стигаше.

Ние си имахме друга цел.

Продължихме през градинката с езерцето с лилиите, както винаги пълна с хора. От стадион „Васил Левски“ – се чуваха викове на футболни запалянковци, отишли да видят финала за купата на футболното първенство.

Ние обаче бързахме: езерото Ариана, подлеза на Университета, площада на Народното събрание. Когато си погледнах часовника да видя как сме с времето, вече бяхме на кръстовището пред Военният клуб, а часът показваше 21:00.

Бяхме минали не малко разстояние само за половин час и вече можеше спокойно да забавим крачката.

От това кръстовище булевард „Александър Батемберг“, тази вечер, беше превърнат в пешеходна зона. Един полицай отклоняваше объркалите се шофьори. Огромен джип беше спрян, едно четиричленно семейство слезе от джипа и също продължи пеша.

Вече в по-спокойно темпо започнах да забелязвам повече подробност.

Големият брой чужденци – гости на града, полицайте, доста повече от обикновено, гонещи се деца, влюбени двойки хванати за ръце, кадри типични за една нормална пролетна вечер в центъра София. Пред сградата на Министерският съвет вече се бяха събрали много хора в очакване на представлението. Заглавните кадри вече бяха върху сградата.

Точно в 21:30 светлинното 3D шоу се случи.


( Този запис намерих в youtube, който може да даде представа, но не и да повтори преживяването. )

Беше нещо изключително, наистина!

Няколко неща си помислих когато свърши.

Бях впечатлена колко кадърни българи има и какво са способни да направят.

Забелязах, че устоях на изкушението да извадя телефона си и се оставих на изживяването без разсейки.

Знам, че това си беше пропагандно шоу. Шоу, финансирано и произведено с определена цел, но чрез инструментите, които използваха и чрез добре подбраните послания, хората стоящи зад този проект успяха да ме докоснат.

Успяха да създадат в мен доверие и желание да съм част от каузата Обединена Европа.

Може би си е било в мен, но до тогава не съм го знаела. Думи, които са минавали през мен без никакъв отклик, клишета, които нищо не значат и искаш по-бързо да избягаш от тях. Точно в този момент обаче, познатите думи придобиха за мен друго значение. Аз нещо разбрах и реших да го избера.

Обединението е възможно.

Да, то е нашият шанс да продължим напред.

Да, то е пътят да изразим и изявим най-доброто, на което сме способни.

Може би мога да кажа още нещо, но не искам.

Искам да си го запазя за себе си. Онази вечер едно семенце бе посято в мен, как и кога ще поникне, не е моя работа да знам. Сега мога само знаейки, че съществува, да го оставя да си расте на спокойствие.

След като първото представление приключи, имаше 5 минути време, след което то щеше да се повтори още веднъж, и след това, още веднъж за онези, които са закъснели.

Ние решихме да се оставим на първичното си впечатление и си тръгнахме.

Няколко минути след това се разбра, че на стадиона мача е свършил и Славия е носител на купата, а Левски са втори след пропусната дузпа.

По центъра се забеляза явно оживление.

Полицаите, които охраняваха светлинното шоу бързо се преформироваха и пеша на големи групи се отправяха към Орлов мост, за да предотвратят евентуални сблъсъци на запалянковците.

Това беше и второто нещо, което ме впечатли тази вечер.

По тротоара на булеварда зад нас вървеше голяма група, която се движеше достатъчно близко за да чуя една женска реплика:

„Ако съм на левскарите, цяла нощ ще вилнея, за да разигравам полицаите!“

След като ни изпревариха бързайки, разбрах, че репликата е на жена от групата полицаи, които бързат към новата си позиция.

Тя носеше в себе си същото, което тази вечер щеше да гони.

Трябва ли да обяснявам, да обобщавам, че това е принципа на двуполюсния модел.

Две еднакви неща се преследват до безкрай като си мислят, че са нещо различно.

Това е есенцията на разделението, на разцепването, на действието единствено от позицията на силата, на разрушението, което след това ще бъде последвано от съграждане, последвано от ново разрушение и така до безкрай.

Да, обаче никой не е само добър, нито само лош.

Защо трябва да се отказваме от наши части, за да ги очакваме реализирани в някой друг?

Защо избираме революцията, а бягаме от еволюцията, която е довела до оцеляването ни като вид?

Защо пропускаме надграждането като възможност?

Защо повтаряме едни и същи грешки, вместо да се престрашим и да качим нивото?

Интересното беше и друго.

Хората на светлинното шоу искрено се забавляваха и си тръгнаха усмихнати. Не малка част следяха и знаеха за случващото се на стадиона.

На хората от стадиона обаче, въобще не им беше до никакво светлинно шоу въпреки, че през 5 минути можеха и те да го преживеят. Освен това, феновете на падналият отбор бяха толкова нещастни от загубата, че те физически изглеждаха смачкани.

А това беше само една чужда игра, на която са били безучастни наблюдатели.

Може би от тук идва и агресията. От желанието за промяна и въпреки него, от доброволният отказ за действие и пренесената отговорност за получения резултат към някой друг.

Не е ли магично всичко това?

Не сме ли благословени да живеем точно в тези времена?

Независимо от позицията си, от гледната си точка, ценностната си система, житейска ситуация, всеки от нас в един момент рано или късно достига до кръстопът, на който не може да не вземе решение. Кръстопът, след който от безучастен наблюдател ще се превърне в пълнокръвен, изпълнен с енергия, ентусиазъм и любов главен герой.

 

Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*