Аз съм родена в Русе. Там живеят моите родители. Там е моето детство и юношество. Там имам приятели. Но не само затова обичам този град.

Той е разнообразен, отворен, съвсем различен от всяко друго място.

Има три неща, които ако минеш през Русе е добре да преживееш.

Да се разходиш по централната улица – “Александровска” и след това да пиеш кафе в някое от кафененцата в градинката пред пощата. Да видиш залеза на кея – как слънцето си отива целунато от Дунав и да се разходиш с приятел из Младежкият парк.

Три неща, които само ти можеш да усетиш как те изпълват със задоволство и искрено щастие:

“ Да, аз съм жив. Да, аз съм част от този непрестанен поток от мисли, думи, хора, времена, епохи!”

Русе е градът събиращ на едно място цветността, чара и вдъхновението на истинският живот.

Нека го направим заедно.

Да се разходим из Парка на младежта.

Минаваме през градинката с Вазата, продължаваме покрай Английската гимназия, в една от алеите ще видим една кръгла сграда обрисувана с цветни графити.

Сграда с голяма врата и катинар на вратата. Незнайно от кога тя е спряла да бъде това, което е – Зала на смеха.

Ако е отключено и пуснем светлините ще попаднем в свят съвсем различен от това, което е извън нейният портал.

Вътре кръглата форма се запазва, но вместо прозорци има огледала. Цялата кръгла стена е в криви огледала. Пространството е празно с нахвърлени по пода възглавници.

Единствено светлината не е достатъчна за да се разбере това място.

Необходимо е да се случи още нещо.

Да се натисне едно копче и кръглият под да почне да се върти.

Така залата се превръща във въртележка, която плавно ускорява движението си .

“Уау!” – Да, усещането е УАУ!

Когато си за пръв път, ти си оставаш в периферията на големият кръг, който подът на залата образува. Заради ускрението на въртенето няма начин да не бъдеш изхвърлен към стената – падаш по дупе, нос, ухо – размазан пред съответното криво огледало.

То показва голямата ти глава малки рамене, къси крачка и дълги до пода ръце – гледката е толкова неочаквана ,че веднага забравяш леките натъртвания от тупването и изпадаш в еуфоричен смях.

Искаш да ти се случи отново – пак на въртележката, пак по периферията и пак много бързо размазан пред друго криво огледало, което прави главата ти мъничка, краката дълги, а ръцете – е това вече не са ръце, а големи лопатки.

“Е, не! И това е много смешно”

…И пак, и пак…

От тук нататък има три продължения:

Пробваш още два три пъти и си тръгваш точно на време докато замайването на главата е приятно, а походката ти е леко олюлявяща се.

Ако не спреш навреме – световъртежа става много по-силен, стомаха ти се свива на топка, а основното преобладаващо усещане е гадене от всичко около теб.

Но има и едно трето положение. Тогава ти излизаш от залата с изправена походка и щастлива усмивка. Тогава ти си направил нещо повече, от еуфоричното размазнате пред различните и непознати до тогава твои образи в кривите огледала.

Излязъл си от периферията на въртящия се под и си се поставил в центъра.

От тази позиция, въртенето е много по-плавно и спокойно.

Ти се въртиш, но и наблюдаваш всичко около теб – цялата зала е пред очите ти, всичките огледала, които спокойно се сменят едно след друго. От тази позиция, неусетно се случва още нещо, без насилие леко и плавно ти успяваш да тренираш собствените си сетива. Постепенно след всеки следващ път да разширяваш границите, на осезание и издръжливост, които във времето си си поставил.

Оставайки в центъра, ти правиш най-доброто за себе си.

Точно същото се случва и когато първо от любопитство, а след това от вътрешна необходимост отвориш тежката врата на самопознанието.

Да разбереш нещо повече за себе си, за вярванията си, за навиците си, за страховете и за всичко, което е събрано в думичката манталитет.

Ти влизаш за да научиш как нещата да ти се случват с радост и в изобилие..

Но, какво се случва?

Увличаш се.

Неусетно се отваряш за всичко, което е отвъд досегашните ти граници.

Захласваш се по разнообразието от различните гледни точки, различни методи, теории, учения, реагираш с възхита на всяко научено ново неща и така без въобще да разбереш как главата ти се замотава, краката омекват и попадаш в ситуация, когато желанието ти да се развиваш личностно, се е изродило в личностен застой и “Куха духовност”.

Така наречената “духовна въртележка” те е завъртяла и ти леко зашеметен започваш да чоплиш различни аспекти на собствината си личност и забравяш най-важното: