Преди време с приятели често играехме баскетбол. Правехме мини турнир на един кош или играехме на 21 и това беше нашият начин да по спортуваме и най-важното да бъдем заедно.
Вчера за пръв път на живо гледах важен баскетболен мач: България- Германия.
Закъснях, отидох след първите 20 минути.
Резултатът вече се беше оформил. Още след първите 5 минути германците бях повели 12 на 2 и тази разлика се беше запазила до 26 на 35.
Трябваше ми време да вляза в ситуацията.
Да свикна с напрежението на публиката, вперила нервно поглед в игрището.
Да свикна с шума от крещящите й мисли. Да свикна с шума от бумтящите високоговорители и от тъпана, който в единият край на залата наподобяваше тупот на сърце и повеждаше зова за победа “Българи, юнаци!”. Зов, от време на време поущряван и от нежно момиче, облечено в българсия флаг, изпълняващо ролята на мажоретка.
Да, аз наистина бях на важен мач.
Ако не бях привлечена от това , което се случва на игрището сигурно щях да се оставя да бъда увлечена в общата еуфория.
На игрището се случваше нещо интересно.
Българите играеха нахъсано, нервно, амбицията им личеше във всяка тяхна атака, а атаките бяха много. Играеше се повече под коша на противника и въпреки всичко, резултатът говореше друго.
Те не вярваха, че могат да победят германците.
Ако не бяха таблата с резултати всичко изглеждаше, че се борят за всяка точка, страстно, по мъжки, но таблата бяха там и бяха категорични в своята яснота. Термостатът на българите беше настоен на 9 точки разлика.
Всеки път когато тази разлика имаше опасност да бъде намалена те грешаха, правеха фалове, губеха трудно спечелената топка. Правеха всичко възможно да подържат статуквото.
Силни млади мъже в перфектна кондиция с телата си и с другите от отбора, играеха като един общ организъм с обща цел и обща мисъл и тази мисъл уви, не беше, че тези 9 точки разлика могат да бъдат преминати.
Срещата завърши 70:82 и беше загубена още преди започването си.
Всеки от нас има свой вътрешен термостат. Граници, които си поставяме. Граници, до които всичко, което виждаме и приемаме да ни се случва вярваме, че е реално и възможно. Всичко, което е отвът тези граници приемаме, че е лъжа и е опасно за нас, затова му се съпротивляваме и се връщаме в изходна позиция.
Нашият термостат това е нашият манталитет, системата ни от вярвания, които с годините сме си създали, научили, приели и вече е част от нас.
Затова търсим работа с точно определени параметри, пазаруваме в точно определени магазини, точно определени ресторанти ни харесват, поръчва ме си точно определени неща от менюто.
Правим изборите си съобразно настройките на термостата.
Но термостата е само уред за диагностика, той показва границите и следи за тяхното спазване, но от нас зависи неговата настройка.
Какви ще бъдем: участници или победители?
Това зависи само и единствено от смелостта ни въпреки достигнатите собствени граници да си поставим нови и да продължим.
Можеха ли българите да победят?
Можеха.
Деяна
