Какво искам в действителност?

Започни нещо свое.

Би било хубаво, ако зад този призив се крие еднократно действие, но не е така.

За да съм по-ясна ето пример: Обичаш да рисуваш. Ежедневието така те е завъртяло, че много отдавна не си го правила. Един ден обаче си спомняш за тази красива част от теб и си купуваш скицник и боички, освен това си обещаваш всяка събота следобяд да отделяш време за любимото занимание. Идва съботата и ти си спазваш обещанието, правиш го и съботите след това. Напълваш скицника с чудесни рисунки и след това си купуваш нов скицник и продължаваш да рисуваш, ей така за кеф.

Това е прекрасно.

Иска се не малко смелост да си спомниш какво обичаш и да започнеш отново да го правиш.

Концепцията “Започни нещо свое”обаче, води и до последващо действие, след като скицника с рисунки е запълнен.

Как могат тези рисунки да достигнат до хората?

Нашите таланти не ни принадлежат. Те са дар за другите, който се осъществява чрез нас.

Изложба ли ще направиш?

Вярно, ти не си художник, а просто си рисуваш за кеф и рисунките ти се получават.

Как рисунките ти могат да бъдат видяни?

Може да решиш да използваш рисунките като дизайни на тениски, керамични чаши или десени на платове за спално бельо. От рисунките в скицника си можеш да направиш принтове или чрез програма да направиш схеми за гоблени и текстилни пана.

Веднъж сътворена всяка от тях заслужава да има собствена съдба. Ако създадеш възможност, съвсем нормално и естесвено е, да се осъществят продажби. Енергията, вниманието, вдъхновението и любовта, които си вложила в тези рисунки да се върнат при теб под формата на благодарност и пари.

Така това, което обичаш да правиш, се превръща в бизнес начинание, което ти дава причина да се обучаваш, да се развиваш, да надграждаш себе си и да получаваш пари.

Преди да започнем да правим каквото и да е било, е много важно да сме наясно какво са нащите лични защо.

Защо аз ще предприема това дълго лично пътуване към нещо непознато, неясно и засега нереално?

Защо да отделям от най-ценният си ресурс, личното си време за нещо, която все още го няма?

Защо да излизам от комфорта си и да пристъпвям в минираното поле на неизвесното?

Казват, че ние хората предприемаме действия за да задоволим най-естествените си потребности:

  • Да сме живи ( животът );
  • Да обичаме и да ни обичат ( любовта );
  • Да сме значими ( самоуважението );
  • Да имаме разнообразие ( разнообразието ) ;

Ако тези четири потребности ги сложим като четири сегмента на окръжност или кръг, когато всички те са удовлетворени живота ни протича лесно и гладко. Колелото на живота се търкаля по пътя.

Когато някоя от потребностите ни не е удовлетворена тя сплесква колелото в този сегмент и то спира. Тогава ние насочваме цялото си внимание и енергия към нея, докато не я удовлетворим и колелото не тръгне отново нормално по пътя.

С решението да променим мястото си на живеене и да се преместим в София, се промениха много обстоятелства от ежедневието ми. В резултат, на което потребността ми от значимост пострада. Затова когато една приятелка ми предложи да се включим като хендмайд автори на бижута в коледна кутия за подаръци, веднага се съгласих.

За наколко седмици трябваше да направим 200 бижута.

“Еха, много е яко!”

Нямахме план. Според нас факта, че 200 човека ще получат нещо, което сме направили ще е достатъчен някой да ни хареса, да ни потърси и вече да си купи от нашите артикули.

Запретнахме ръкави и бижутата бяха готови.

От това не последваха никакви продажби, но инерцията на действието ни задвижи и ние дадохме гласност на нашата нова марка ръчно направени бижута, направихме си визитки, опаковки, стилни рекламни материали. Намерихме най-близкият по време ханд майд базар и заявихме участие. Този път освен контак с колеги и потенциални клиенти имахме и реални продажби и пари, с които да си покрием всички разходи, да си вземем още материали и нещо да ни остане. Това беше, малката топка, след чието търкулване направихме и научихме много неща. Станахме редовни участници в регулярни базари и събития на изкуствата, започнахме да списваме тематичин блог и страници в социалните медии. Поразширихме се още малко и започнахмеда правим работилници, придобихме самочувствието на майстори и експерти, които могат да учат другите.

Много красиво и вдъхновяващо начинание, което с течение на времето обаче у мен започна да оставя кофти привкус.

Започнах да се дразня, да се ядосвам, да виждам повече причини да не продължавам, отколкото да преминавам към следващите етапи на процеса.

Още от самото начало бях пропуснала да си отговоря на въпроса: Защо?

Защо аз започвам да правя това?

Какви са моите лични причини?

Какво очаквам да получа и какво съм готова да дам?

Това е един красив и вдъхновяващ процес, но как кореспондира с личните ми дългосрочни цели?

Колко време мога да му отделя да се развие като насоча фокуса си към него и оставя дългосрочните си цели на стоп пауза?

Какви други ресурси освен време съм готова да отделя ?

Защо аз започвам да правя товя?

Знам, много е яко ако някой ти каже “Хайде!”.

Особенно ако проблемите, скуката или отекчението са те налазили, но без яснота за отговора на въпроса ЗАЩО?, по- добре не бързай да предприемеш предвижване.

Без отговора на въпроса ЗАЩО?, дори да се решиш за промяна, решението ще бъде взето от някой друг. Затова когато първоначалният ентусиазъм се стопи и се окаже, че и в новото начинание има проблеми и неизбежна рутина, неудовлетворението ще бъде още по-голямо, отколкото ако нищо не бъде предприето.

Много ми е лесно да ти кажа:

Започни нещо свое.

Мога да го повтарям и пак и пак. Накрая ти тръгваш да последвяш призива и започваш да правиш действия, да отделяш време, да ангажираш внимание и контакти и при първата по-голяма трудност натиснеш спирачката и после да чуваш уплашения си глас:

” Какво правя тук? Защо никой не ми каза, че това ще се случи? Защо никой не прави нещата както трябва? Защо тя не го е направила, а кара мен да го направя? Защо ми трябваше всичко това?”

Виждаш ли какво се случва?

Пропуснеш ли отгорите на въпроса защо, отговорността остава в другия. Другият те карада правиш нещо, другият изисква, в другият е причината да не искаш да продължиш напред.

В някакъв момент неизбежно отново се появават въпроси “Защо?”, но закъснелите отговоти вече имат съвсем различна сила.

Защо правя това?

Още е този начален етап концепцията “нещо свое” започва да променя мисловните ни нагласи. Отговорите на въпроса защо? ни дават ресурса, който ще ни захранва, когато ситуацията не е по план и по гладкият път са се появили камъчета.

Какво очакам да получа?

Когато след раждадето на третото ми дете, пред мен стоеше дилемата да се върна в лъскавият офис, където работата ми отдавна беше престанала да бъде вдъхновяващ творчески процес или да потърся друг вариант, аз избрах друг вариант.

Защо?

  • Защото имах нужда от ново интелектуално предизвикателство, исках да уча нови за мен неща;
  • Защото исках да общувам с много и различни хора, комуникацията единствено с 5 колеги в офиса, вече ми беше кайно недостатъчна и се чувствам ограничена и задушена от това;
  • Защото исках да прекарвам повече време с децата си и да съм по-близко до тяхната реалност.

Това бяха отговорите на моите защо тогава.

Веднъж взела решение нещата започнаха да се случват много лесно. Появи се идея, намериха се пари и само за 3 месеца идеята вече беше факт като работещ детски център.

Всичките ми защота бяха удоблетворени.

От нулата се превърнах в предприемач решаващ проблемите на детската забава, което си беше истинско интелектуално предизвикателство.

След направения избор ми се налагаше само за един ден да говоря с повече хора отколкото в старият офис не съм го правила за 8 години: момичетата и момчетата от персонала, клиенти: деца, родители, ученици, учители, директори на училица и социални институции, доставчици, партньори от други бизнеси – много и много различни хора.

Около мен имаше всеки ден деца, играчки, празници, купони. Да, бях част от света на децата ми, но това не значеше, че имах много лично време за тях. Те бяха около мен и за всички бяха “трите диванета” на шефката, но да делиш мама със всички, не винаги е най-забавното нещо.

Някъде сред “защотата” ми да видя пари?

Не, нали?

Аз станах предприемач, за да пробия отегчението си, а не за да си увелича финансовият и материален статус. Странно ли е, че чудесният ми иновативен бизнес всеки месец се движеше на ръба с разходите и въпреки възможността за добри приходи едва стигаше до следващият месец.

Докато бях наемник на заплата, някой се грижеше за мен и за парите ми. Тогава за мен, това беше единствената, възможна реалност. Необходимостта от разнообразие беше толкова незадоволена, че аз не си дадох никакъв преходен период и с ряз от едната реалност влязох в друга съвсем непозната.

Започвайки нещо свое, аз придобих възможност за друга гледна точка.

Получих друга перспектива на процесите.

От човек за когото са се грижили, трябваше да се превърна в човека, който ще се погрижи. От човек, който само получава, трябваше да се превърна в човек, който намира начин да даде.

Появиха се нови понятия, нова визия, нови ценности и нови дългосрочни цели.

Веднъж появили се, как ли не тествах автентичността на дългосрочните ми цели. Как ли не ровех в главата си, за да се убедя, че не съм прихванала целите на някой друг.

Нямаше грешка.

Целите са си мои и аз си ги искам.

С времето ставам по-фокусирана в тяхното следване и отговорите на въпроса “Защо?” се появават по-естествено.

Това не значи обаче, че не правя планирани отклонения и забежки от тицш дългосрочни цели. Така както керванжиите правят почивки сред пустинята, вместо постоянно да са напът, за да могат душите им да настигнат кервана.

На съществото ми му трябва време да предизвика, осъществи и проумее промяната, трабва му време да порасне.

Подкрепям го като му давам време и се оставям на любопитството си да науча и усвоя някое ново умение за няколко месеца. Така се научих да гравирам стъкло, да правя пана от прежка, да правя курабийки и всевъзможни кето печения, събрах книжка с разкази и все още списвам този блог. Погледнато от страни е пълен хаус в интересите ми, но за мен всичко си е точно на място и се е появило като отговор на въпрос “защо?” по пътя ми към по-голямата цел.

Ако още се чудиш дали да си купиш скицник с боички, направи го!

Рисувай!

След година твоите малки картини може да са част от голямата мозайка на “Картина от мнозина”, а ти да си следващият ръкоположен “Рицар на четката!”

Всичко друго ( освен теб ) е предвидимо…

 

Вече разгледахте!

Харесва ли ви това, което правя?

Можете да ми го покажете, като ми купите кафе! Благодаря!

Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*