През почивните дни пътувахме до Черноморец.
Това е градчето, в което брат ми има ресторант, на брега на морският бряг.
Всяко година на първи май той го отвяра, като поставя началото на новият туристически сезон. По същото време, през годините на няколко пъти, успява да ни събере и на гергьовденско агне.
Ние пътуваме от София, майка ми и баща ми от Русе. Събира се една голяма тумба от 6 възрастни и 6 деца.
Интересни са тези събирания.
Интересно е, да се наблюдава, как в рамките на три дни, тази по-разширена семейна общност се опитва да навакса времето, в която формално не е заедно. Изяснявят се позиции, предполагаеми очаквани действия, изговаря се едно, премълчава се друго. Преди когато семействата са били в една къща или в няколко съседни къщи или в едно населено място, взаимоотношенията са били по контурно определени, изразени с повече цвят и емоция, имало е време и за скандали и за помирения. Сега всичко се случва в забързан каданс. Сега всеки идва, награбил собственото си ежедневие, претеглен от спомена и факта, че принадлежи и на нещо по-голямо, и стоварва на прага товара си. Влиза в отредената му роля, изиграва я, къде с патус и въодушевление, къде с отекчение.
Да, любопитни три дни се получават.
Мога много да разсъждавам по темата , но не затова пиша, нещо друго ме трогна, което не искам да забравям, а да запазя, пък било то и със букви.
Най-малката дъщеря на брат ми е вече на шест години, една прекрасна малка дама. С нея съм общувала най-малко, защото преди беше мъничка и затова беше плътно до майка си. Този път се случи нещо различно, тя дойде към мен и имахме няколко часа само за двете ни.
Преди това обаче и разказах нещо.
Разказах и за голямата ми дъщеря, когато беше в първа група в детската градина, на 3 години.
Една вечер Маги се прибира от градина, супер въодушевена от това, което момчетата са и казали, нещо нечувано преди: “Мамо, госпожицата е лайно!”
Аз я погледнах и я попитах:
“А какво значи лайно?”
“Незнам.”
“Лайно значи ако!”
Тя ококори очи: “Мамо, госпожицата не е ако!”
Никога след това не съм и казвала: да не обижда този и онзи, да казва това или онова. Сама беше си направила извода. Просто престана да казва думички по отношение на някой друг, ако не знае значението на думата, каквото и да чуваше от приятелчетата си.
След тази история малката Диляна, ме хвана за ръка и си поиска заедно да редим пъзел.
Бях спечелила доверието и.
Редихме пъзел с Барби, говорихме си за най-добри приятелки и най-лоши момчета, за любими цветове и филмчета, а малко по-късно правихме пици на плажа.
Аз лелята бях клиентката, а тя собственичка на пицария. Собственичка, която лично искаше да ми прави пиците.
Чудесно, обичам пица!
След като прецизно се постара от наличните материали: камъчета, изсъхнали водорасли и криви клечки да направи нещо красиво, приличащо на пица и след като аз, доволно започнах да възклицавам:
” Ах, колко е вкусно!”
Тя хитричко изтърси:
” А това е специалната добавка: “котешко изпражнение”” .
Аз бързо изсимулирах възмущение и затова получавах нова пица този път със “кучешно изпражнение”.
Много специална и забавна игра. Диляна с леля си правеха нещо забранено и тайно…
Какво ме впечатли?
Диляна ми показа как всичко се случваше точно сега, без никакъв остатъчен вкус.
Цял следобяд си играхме на пици с изпражнения, а вечерта Диляна с нейната приятелка ядоха пица без въобще да си спомни, че пицата може да бъде с някаква специална добавка.
Всичко за това момиченце се случваше в момента и тя му даваше цялото си внимание, след което идваше друг момент, които беше съвсем различен и по никакъв начин нямаше вкусът на първия.
По едно време и се прииска да влезе в морето, изтича да си облече банският. После безстрашно се потопи в студеното още майско море. Поплува малко, след което излезе от морето трепереща.
Легна на горещият пясък и помоли да я завия цялата с хавлиената кърпа.
След като се постопли изпод кърпата чух едно възклицаващо детско гласче:
“Колко ми е добре! Ето това е рая!”…
“Ето това е рая!” го чух още няколко пъти с явно удоволствие.
Тя говореше на себе си, никой друг в момента нямаше значение и точно това, аз порасналата и всезнаеща леля трябваше да чуя и да разбера:
На тялото ми е добре, ето това е рая.
Малко ми беше това откровение, тя знае какво е рая, исках да науча още подробности.
“Диляна, какво още е рая?”
“Когато на небето има усмивки и дъга!”
– допълни без въобще да се замисля малкото момиченце, за което всички са много по-високи и изпълват голяма част от небето и.
Това беше част от нещата, които си отнесох при тази конценрирана семейна среща с вкус на гергьовденско агне и полъх на майски морски бриз.
