Какво е да си прожектор?

Аз съм прожектор.

Разбрах го веднага когато за пръв път чух за системата хюман дизайн и четирите типа дизайн.

Разбрах го с тялото си, една ясна вълна премина през мен. Когато след това си направих карта на дизайна, тя само ми потвърдих усещането.( jovianarchive.com e мястото от където може да се направи карта на дизайна )

Да, аз съм емоционален прожектор, профил 5/1.

Супер! Много яко!

Още един етикет след “Аз съм… ” Звучи подобно на: Аз съм водолей или Аз съм с кафеви очи. Макар, че при последното ми ходене при очен лекар, дамата ми разби тази илюзия. Имам много красиви зелени очи с оранжево по средата.

След като чух за хюман дизайн, като всеки път поисках да науча повече. Изчетох статиите в нета, отидох на няколко общообразователни семинара по системата. Това не  ми стигаше, исках да разбера още. Защо пък да не премина през пълното обучение, да се науча да правя анализи и така да помагам на хората, защото тази система е изключително практична и ефективна. Усетих се и… се спрях. Съзнателно си сложих пауза.

С тялото вече знаех, че тази система работи за мен и към момента, не ми трябваха още интелектуални знания. Този път много по-важно беше да я приложа за себе си и да живея  в собствения си дизайн.

И така, аз съм прожектор. Това е не енергиен тип, чиято стратегия е поканата.

Прожекторът чака покана.

Не отидох да изучавам сериозно системата, отложих го за друг път, но това не ме спря да говоря на всеки когото срещна за нея.

Ама как няма? Не разбрахте ли вече, че това е много яко!

“Манифесторите са 9%, генераторите 70%, прожекторите 20, Рефлекторите 1%….”

Знаех, че съм прожектор, наясно бях с всичките характеристики на типа, но това не ме спираше да продължавам да инициирам. Да започвам комуникации, да организирам събития, да предизвиквам процеси.

Интелектуално знаех, че трябва да бъда поканена, като поканата трябва да  е ясна, защо точно мен са поканили. От това, че съм емоционален прожектор, знаех, че мога да вземам адекватно решение само когато емоцията ми е в нулева позиция, а това значи след като съм преминала през пълната синусоида на крайни емоции: от “Суперрррр!” до “Е, това ще е пълен крах!”  и след като поне три пъти през определен период съм се попитала: Това за мен ли е или не?

Знаех, че хората трябва да идват към мен, а не аз да отивам към тях. Знаех, но толкова много години преди това бях обучавана на друго. Имах интелектуалното знание, но продължавах да правя всичко по старому, защото съм “Яка българка!” “За лудо работи, за лудо не стой!”, “Кой друг, ако не аз!”, защото съм Дейна – Яна“Действие, моля!”

Няма време, трябва да се действа, а това, че започвах хиляди неща и нямах енергия да ги доведа до някакъв краен резултат, въобще нямаше значение.

Действай!!!!!

Докато един ден живота не ми показа категорично как работи за мен.

От както сме в София на всеки 1. юни с моите деца сме пред Народният театър, защото там има Детски панаир.

Историята, която искам да разкажа се случи точно тогава.

Предният ден беше последният ми работен ден в детско арт студио, където няколко месеца бях аниматор. Вече бившите ми колеги имаха най-голямата шатра сред многоцветното множество от участници в панаира. Щом ги видях инструктирах децата си да продължат обиколката сами, а аз отидох да помагам.

Е, как няма да отида?

Пред шатрата на арт студиото имаше малък митинг, а колегите ми бяха заети на мах. 

Специално ще обърна внимание: никой не ме беше поканил, още повече пък да усетя дали поканата е правилната за мен.

Аз обаче “не можех”да остана безучастна. Веднага започнах, а доброволците бяха освободени.

Кога минаха следващите 4 часа въобще не разбрах,  аз ентусиазирано обяснявах как се правят цветя от хартиени салфетки. Това на пръв поглед просто действие на мен ми костваше пълно изтощение. По едно време се спрях за малко и разбрах, че нямам никакви сили. Помолих да извикат отново доброволците, а аз по най-бързият начин напуснах цялата дандания.

Единствената ми мисъл беше да се събера  и да се махна от това място.

Не знам как стигнах до площад Славейков. Влязох в Макдоналс. Всех си един чай. Качих се на вторият етаж, където беше съвсем празно. Избрах си най-отдалеченото място, седнах и затворих очи. Имах въпиюща нужда да рефрешна. Двайсет минути бяха необходими, за да се почувствам отново добре.

Изпих  чая си, после бавно се върнах отново на площада, където Детският панаир беше в кулминационната си точка.

Всеки 1.6. пред Народният театър се провежда Детски панаирЛили и Илко помощници на Ути Бъчваров

Ути Бъчваров със своите детски помощници правеше кекс, сладки и мъфини.

Аз видях, че децата ми са част от купона и вече спокойна се оттеглих като наблюдател на случващото се.

Седнах на стъпалата пред театъра, а пред мен цветното множество беше в пълна еуфория. Тонколоните гърмяха с детски песнички. Ути превъзнасяше кулинарните шедьоври, които бяха сътворили, а деца и родители се редяха на огромни опашки да си опитат от сладките вкусотии. Аз продължавах да съм където съм си. Признавам и моето вкусово любопитство се възбуди, но не направих нищо да го удовлетворя, не отидох при навалицата.  Не говорих по телефона, не четях книга, не играх на игричка, не ръфах солети,  не потънах в дълбоки или плитки размисли. Останах където съм си и само наблюдавах.

Не се редих на огромните опашки, не се блъсках в тълпата да получа парченце от общата сладост и въпреки това за съвсем кратко време се оказах с 7 препълнени с лакомства чинии. Моите деца и техните приятели заприиждаха от разни страна с армагани.

При мен вече им било по-забавно, а и като сме заедно е по-вкусно.

Това е!

Това беше денят, в които получих едно голямо показно какво значи да живееш и какво значи да не живееш според дизайна си.

От тогава мина много време, много неща се случиха и продължават да се случват.

Още съм изкушена да изучавам в детайли системата, но не това е важно. Още понякога се юрвам емоционално да прегръщам познати, да изпращам хрумнали ми писма,  да започвам това и онова, да бъда спонтанна, но и това не е толкова важно. Важно е, че вече имам и друга опитност, вече все по-добре усещам и се доверявам на тялото си, вече зная с клетките си какво значи себе си и какво значи не-себе си. 

Точно затова тази система хюман дизайн е толкова гениална в своята практичност. Когато не спазваме стратегията на дизайна си и не вземаме решенията си според нашият авторитет, ние живеем живота на нашето не-аз. Всичко, което сме поели от миналото и от другите хора, от техните емоции, енергии, очаквания. Нашето не-Аз ни отдалечава от свързаността ни с нашето тяло и ни праща в реалности, различни от тук и сега. Вече знам, че когато съм не-себе си, съм не на моя път, получавам не моите резултати и живея не моя живот.

Как това подобри ежедневието ми?

Като ми даде яснота, избор и отговорност да съм включена в живота.

Деяна

П.П. От много информация, която вече има, реших да споделя две видеа.

Първото е от създателя на системата хюмат дизайн Ра Уру Ху


  А второто е от един прожектор от Хавайте, Джон Мартин, обучител по системата

 

Харесва ли ви това, което правя?

Можете да ми го покажете, като ми купите кафе! Благодаря!

Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*