Ако трябва да кажа нещо за себе си е, че аз съм майка.
Родена съм да раждам, да създавам деца, идеи, проекти. С времето разбрах, че мога да направя всичко. Достатъчно е да се фокусирам да си го представя в колкото се може повече подробности и да почна да действам.
Няма мисъл – просто се оставям на импулса си и то се случва… и се случва по възможно най-добрия начин.
Не знам как, не знам защо, но става с лекота – колкото да го видя сътворено и да премина към следващото…
Така без да се усетя и без да разбира се оказах с три деца и три бизнеса и още една дузина неща, които зная, че мога да направя и които точно затова вече не са ми интересни. Няма го предизвикателството… тръпката… захласа от сътворяването… и престана да ми е интересно и спрях.
Реших да сменя “нивото на Играта” – да се огледам да се ослушам как го правят другите, как е правилно… и … се взех на сериозно… и се уплаших.
Реших да го правя както трябва и “като всяко ново нещо” отново ми стана интересно.
В началото беше завладяващо, защото се беше случило нещо различно.
Срахът беше като щипката индийсто орехче в рецептата на бабините сладки… една идея разкош, която те прави сериозен, придава ти тежест и авторитет. Разкош, който малко по малко се оказа, че завзема все по-големи пространства чаровно с финес все по често навлизах в дебрите на анализите, оправданията и най-вече нищо правенето.
Бях спряла тотално да се движа. А какво се случва когато си стигнал по средата на езерото и ей така решиш да спреш да се движиш?
Започваш да потъваш.
И отново нали помните рефрена “като всяко ново нещо” в началото ти е забавно дори му се кефиш
“Еха, я виж сега пък какво ще стане” обаче процеса веднъж започнал вече си има свои правила и закони . И просто продължаваш надолу… бълбук.
Добре, че понякога дори, когато наистина много се стараеш да се прецакаш. Твоето усмихнато Аз не се отказва от теб и намира начин да го видиш и отново да му обърнеш внимание.
Така то, моето усмихнато Аз ми подаде един флаер и ме заведе при Навигаторите. Вече бяхме трима. Олекна ми, ей сега ще приключим с тази заигравка. Да ама не, ако си мислите, че на този кризисен екип му беше лесно да се справи уви, дълбоко се лъжете.
Страха така беше полепнал като мазут, които се е разлял по плажа – чистиш, а отдолу още толкова – саботаж след саботаж, оправдание след оправдание, тема след тема която да отклони вниманието от истинския проблем.
Аз бях се отказала от усмихната си слънчева същност и бях приела на нейно място Страха.
Какво се случи ли?
Направих това, за което съм създадена – родих. Направех нещо още по абсурдно дори от самия страх – купих си балон, надувайки го издишах в него всичките си страхове, порадвах се на бремения корем, които балона имитираше под блузата ми и после го родих.
Къде е сега страха ми?
Някъде обикаля света – изпратих го да попътешества, благодарих му че е избрал точно мен, но вече е достатъчно голям да се справя и сам.
Трудно му беше, да си тръгне, но ме разбра. Сега се обажда от време на време, когато взаимно ни стане мъчно.
Каква се случва с мен ли?
Аз се върнах отново в моята Игра, където Аз съм Твореца, където е слънчево и нещата просто се случват. Как и защо не знам и не ме интересува.
Каква тогава е разликата от преди появата на Страха?
Вече знам, че да си Творец не е достатъчно да създаваш, трябва да продължиш и след това. Да създаваш всеки един миг отново и отново с много любов, грижа, мисъл, че това което правиш не е нещо което веднъж създадено просто пускаш и отиваш на следващото.
Твореца е отговорен към своето творение, защото е отговорен към себе си.
