Днес изпратих сина си до Централната автогара с метро, а след това на връщане реших да повървя пеша.
Минах през Лъвов мост, по Мария Луиза, Халите, ЦУМ, Президенството, площад Александър Батемперг и там беше нещото, до което искам да ви доведа.
На мястото на бившият мавзулей сега се издига монумента Бронзовата къща.
Признавам си бях впечатлена не толкова от модернистичната скулптора, а от желанието си да видя какво е вътре в тази къща и усещанията ми след като вече бях влязла.
Сама и доброволно влязох в клетка, смазваща не с големината, а с пропорциите си.
От вън изглежда: нещо голямо, правоъгълно, като забравено скеле, като незавършен проект, като петно от някаква вече несъществуваща реалност, но влезеш ли вътре усещането за затвор е категорично.
Много интересно за наблюдаване.
Сама и доброволно влязох там, можех веднага да изляза, но за някакъв миг се оставих посланието на този бронз да ме достигне.
Над нас имаме безкрайността на синьото небе, в нас имаме безкрайността на потенциалите и талантите си и вместо да разперим криле и да полетим ние се затваряме доброволно в клетки. Блъскаме се в решетките им, негодуваме за ограниченията им, а забравяме, че както сме влезли така можем и да излезем.
Може да е трудно, може в началото да е гадно, може да изпитваме страх, студ, несигурност, неразбиране, присмех, но си струва.
Извън клетката е цялото небе, а не негови случайни малки парченца.
Влязох, усетих, заснех, излязох, не си тръгнах веднага.
Направих още няколко пъти поредицата от стъпки влизам-излизам, влизам-излизам, влизам-излизам и разбрах колко съм силна. Щом мога да изляза от тази голяма клетка направена от някой друг, аз ще мога да се справя и с клетките, които сама съм си сътворила.
Клетката на килограмите в повече, клетката на широките дрехи и раздърпаните пуловери, клетката на запъхтяването от повечето стълби и потенциалните диагнози, всеки си има негова специална клетка, моято го кара да се чувства особен и сериозен и подрязва крилете му към реално желаната себеизява.
Малко излъгах. Не са серия от стъпки.
Една е стъпката, която от затворена ме прави свободна. Аз съм в клетката, една стъпка и вече не съм там. Аз съм извън нея.
Една стъпка, едно движение, един избор, но не, един единствен избор, а всеки един избор.
Да, мястото там е много тежко.
Да, енергиите там са много турболентни.
Да, там е имало мавзолей, мумия, мъртвец изложен на показ.
Да, там е мястото където една диктатура с множество ритуали за възхвала е налагала властта си.
Да, така е, но аз сама влязох вътре.
Никой не ме е карал, въпреки всички обременености.
Независимо какво имаме зад гърба си, какви лични или родови истории са ни завихрили и са ни довели до клетките, в които сме, ние сами сме влезли в тях.
Точно заради това, ние имаме силата да излезем.
Необходима е една стъпка и каквото и да ни струва, да не се отказваме от нея.
Благодаря на творците създали този монумент възхвала на човешката свобода, дори при липсата на такава. Монумент за възможността свободата да бъде постигната. Защото дори и да забравим от къде сме влезли , започнем ли да се катерим, нагоре към отрязъка синьо небе, ние ще можем да излезем. Защото с всяка следваща стъпка, с всяка малка победа, с всеки пък било и минимален напредък, ние ставаме по- големи, а нашите клетки по-малки и в един момент дори и да забравим как сме влезли и къде е входа.
Дори и да ни прилошава от несигурността на изкачването, ние като Алиса в Страната на чудесата толкова ще сме пораснали, че каквато и да е клетката ще се разцепи на съставните си части.
Това беше малката отбивка от моят маршрут, но тя само затвърди избора ми и вместо по-бързото и лесно прибиране с метро избрах да продължа до вкъщи пеша.
