По много интересен начин книгите ме намират.
Едни някой приятел ми препоръчва, други човек от когото бих желала да се уча споменава между другото, трети буквално ми се навират в очите. От хилядите книги по рафтовете забелязвам само тях, много са упорити, но с мен трябва така, аз също мога дълго да се правя на неразбираща.
Последната книга, която буквално ме спъна да си я взема е “Дневникът на един маг” на Пабло Куельо.
В продължение на една седмица всеки ден минавах покрай тарабата с антикварни книги без никакво желание да допълвам с нещо конкретно библиотеката си.
Да, обаче тази книга беше решила друго, всеки ден независимо колко бързо преминавах покрай нея фиксирах тъмната и корица, на петият ден просто спрях и си я купих.
В момента тя е книгата, която не бързам да прочета, а и се наслаждавам бавно и доброволно и позволявам да попие в мен.
При все, че е много мъжка книга, книга за силата, на мен ми дава гледна точка, до която като жена не бих могла да имам. И още нещо, което още в началото видях:
Жената може да подкрепи мъжът си в неговият път, но не като извърви пътя вместо него, а като го очаква като победител накрая.
Книгата е за пътя, който авторът изминава по пътя на пилигримите до Сантяго де Компостела.
Трябва ли да обяснявам защо снощи от хилядите филми попаднахме на “The Way” с Мартин Шийн.
Филм, който имах късмета да изгледам с децата си, намерете го и му се доверете. Доверете се на красотата, простотата и любовта, с които са наситени 2 та часа на филмовата история.
Аз сега ще ви поздравя с текста на една от песните на неговият саунтрак.
“Какво ще кажеш, да спрем антибиотиците?
Какво ще кажеш, да спрем да ядем,
когато сме сити?
Какво ще кажеш за егоизма
и целите в живота?
Какво ще кажеш,
да приемеш благодарности?
Благодаря ти, Индия.
Благодаря ти, ужас.
Благодаря ти, разочарование.
Благодаря ти, слабост.
Благодаря ви, последствия.
Благодаря.
Благодаря ти, забвение.
Какво ще кажеш,
да не те виня за всичко?
Какво ще кажеш,
да се насладя поне веднъж на мига?
Какво ще кажеш, колко хубаво е
чувството, когато накрая ти простя?
Какво ще кажеш,
да оплачем всички, един по един?
Благодаря ти, Индия.
Благодаря ти, ужас.
Благодаря ти, разочарование.
Благодаря ти, слабост.
Благодаря ви, последствия.
Благодаря.
Благодаря ти, забвение.
Моментът, в който тръгнах,
бе моментът, в който имах повече,
но не можех да го понеса.
Моментът, в който скочих,
бе моментът, в който докоснах земята.
Какво ще кажеш,
да спрем да бъдем мазохистични?
Какво ще кажеш, да запомня
твоята божественост?
Какво ще кажеш, да спрем
да се взираме, а просто да прогледнем?
Какво ще кажеш,
дори до смърт да не спираме?
Благодаря ти, Индия.
Благодаря ти, провидение.
Благодаря ти, разочарование.
Благодаря на всички.
Благодаря ти, яснота.
