Днес, докато преподреждах блога си попаднах на папка със започнати, но недовършени тектове.
Един от тях беше този. Не знам какво ме е провокирало да започна да съграждам този текст и накъде съм искала да заведа читателя.
Реших, да не се поддавам на провокацията му и да се опитам на наново да изплета съдържание около един отминал и незапомнен миг. Реших и да не го пускам в безвремието с натискане на клавиша delete=
Оставам го такъв какъвто е. Започнат и недовършен.
От извесно време една тема се опитва да ми привлече внианието и да предизвика в мен реакция, но аз категоричносе правя на разсеяна. Коя съм аз да давам мнение, как хората да живеят.
Живота е толкова прекрасен, точно заради неговото разнообразие.
За кратко успявам да заглуша вътрешното си недоволство, до следващата провокация и следващия ми порив за действие. Ако трябва да споделя нещо лично, това е че обичам да слушам.
Обичам да слушам човешкият говор, да различавам различните нюанси в интунацията, да следя промяната на тембъра и различните естествени или преднамерени паузи, да свързвам казаното с движението на очите, лицето, тялото.
Затова живото общуване за мен е възможност за невероятно откровение или възможност за осъзната преднамерена игра.
Когато човешкият глас се свърже с музика, се случва истинско вълшебство, което може да промени настроението, ситуацията, отправната гледна точка, а от там и живота на човека.
Не случайно изпяването на специални текстове е начин за достигане на божественото в различните култури.
Не случайно слушането на точната Музиката съпроводена с човешки глас отваря директните врати към нашето неосъзнато и то го приема на доверие като неуспорим факт.
