Думите са нещо много интересно.

Със сигурност понякога правя опити да се сприятеля с тях.

Как ли не ги ухажвам за да са по- благосклонни, и по- отговорно да идват при мен. За да съм аз по-ясна в това, което искам да споделя, да разкажа, да призная. Но, ако жените са непостоянни какво да кажем за думите …идват – отиват си или остават и не можеш да се отървеш от натрапващото им дуднене.

Изразяват в подробности или замазват с замах, думи!

Мисля, че някой им е казал,че са в началото на всяко сътворение и сега високомерно се възползват от уникалното си предимство.

Думи!

Точно когато ми трябват не идват, а цакат някъде белот.

Затова този път с цялото си уважение ще реша да ги пропусна и съвсем простичко ще си помълча.

Знам, че в тишината ще чуеш това, което искам да ти кажа и ще го разбереш съвсем ясно и ще го пуснеш през всичките си защити и норми, защото когато няма думи няма и правила, няма запетайки и многоточия няма грешки.

Какво има тогава?

Има чувстване. Има усещане за това какво Е без нужда от превод и посредничество.

Усети ли го?

То е точно като усещането за “жена”, за „безкрай“, за „потенциал“, който може да бъде всичко, но точно в момента още е нищо!

Има много в това усещане.

Много бъдеще, много страст, много живот…. но само по-себе си то ще си остане само тишина.

Може да е много самотно да си само жена… само безкрай… само потенциал.

Крайностите са нещо екзотично, интересно, но без движение и промяна.

Затова бързо ще събудим, стреснем, призовем думите.

Ще запазим това усещане, но ще му предадем форма и устрем.

Ще стъпим с двата си крака в света наречен “РЕАЛНОСТ” и ще позволим на мъжкото и женското, светлината и тъмнината, тишината и думите да ги има и да се допълват в хармония.