Точно преди година, плъзналите из центъра на София накичени с хартиени карамфили жени и момичета ни отведоха пред Народният театър Иван Вазов. Сирената на пожарната кола специално отворила вратите си за детския ентусиазъм, сигнализираше за провеждащия се Детски панаир.
Нямаше какво да го мислим веднага станахме част от това вълшебство.
Децата ми искрено се забавляваха. Направиха, разбира се, карамфили, гледаха театър, учиха хип-хоп стъпки, а малко преди финала всички тичахме да събираме стикери от археологическото приключение.
Но не само това исках да ви разкажа.
В един от ъглите на градинката имаше живописен пленер.
Какички и батковци раздаваха четки, картони и импровизирани палитри с бои. Моите деца веднага се включиха към децата, които точно тук създаваха своите първи шедьоври.
Аз прилично натоварена с всевъзможни ценности от другите прояви на панаира, само следях с поглед какво точно се случва. Стоях като пасивен наблюдател до момента, в които не го направих. Събрах смелост. Оставих всичко, което държах в ръцете си на земята и отидох да си поискам от какичките и батковците: палитра с бои, картон и четка.
Набързо една мисъл премина през мен: „Кога последно съм рисувала? Май беше когато аз бях 3-ти клас. Тогава не мечтаех ли, да ставам художник?”
Отдавна не се бях вълнувала така.
Усамотих се в един ъгъл, подпряна на едно дърво и… потънах.
Нямам идея какво се случи. Аз вече не бях майката на трите деца. Жената, която може…; Жената, която прави…; Жената, която е…; Жената, която познават…; Жената, за която общественото мнение и социалната и среда знаят, че…
Точно в този миг аз нямах история. Аз имах само бои и един празен лист.
Първо почувствах страх: „ами сега…”, но ръката ми не чакаше подкана и започна сама.
Едно по едно започнаха да се появяват цвете след цвете, листенце след листенце, тичинка след тичинка.
Четката след четка боите превзеха билия лист – без никаква мисъл плавно и уверено до момента, в който изведнъж не се вцепених: цветята на листа бяха 4. Страха, който се беше появил в началото отново ме обля.
„Как така 4, не може да са 4…, четири не е на хубаво…, ама къде гледам… не съм оставила никакво място, все така ще ги направя…”
Оказа се, че за още едно цвете ще намеря място, но страха не искаше да ме пусне…
”Какъв цвят да е това цвете? Нищо не си пасва..”
Огледах се видях един от батковците , които помагаше на децата и съвсем уплашено отидох и го попитах „Какъв трябва да е цвета на последното цвете?” „Лилав” – Ама разбира се ,че лилав, точно това си мислех и аз…
Не знам колко време съм рисувала.
Моите цветя разцъфнаха, а заедно с тях се събуди и нещо много специално – събуди се детето в мен.
Онова вълнение, което спира времето.
Да, аз нарисувах една съвсем наивна цветна картина, но за миг нещо в мен ликуваше, аз съм Твореца, аз съм Създателя.
Какво направих с картината?
Подарих я за рождения ден на приятел, който заслужава да получи емоцията по нейното създаване.
Рисувах ли, след това пак?
Да! Купих си пастели и блокче и когато усетя света около себе си много сив просто му помагам да намери отново цветовете си като създавам моите цветя…
Благодаря на организаторите на Детския панаир.
