Нещо специално се случи вчера. Моята голяма дъщеря е балкански шампион по карате за нейната възрастова група – тя е само на 12, но вече си има собствен извървян път в област, в която мама и тати нямат нищо общо.
Когато беше в първи клас се отзовахме на поканата на един плакат за тренировки за деца по карате. Заедно отидохме да провери какво е това и вместо отговор сенсеят Маринов и каза: ”Влизай, виж как е. Ако ти хареса после ще говорим”.
Влезе и … вече 6-та година съвсем дисциплинирано три пъти в седмицата тя е на тренировка.
До преди тази титла беше минала през много други състезания. У дома си имаме местенце където са окачени медалите и, но по-различното този път беше, че освен медала като всеки друг път, тя получи и усети похвалите и подкрепата на много други хора.
Така и вчера в Столична община кмета на София беше събрал в зала номер 5 – залата където се гласуват важните решения в града – учениците то всички столични училища, които през годината са би ли шампиони и са се върнали с върхови резултати.
Ние не знаехме какво ще се случи, но самата покана предполагаше по специално отношение. Затова аз, като мама, настоях и облеклото да е според етикета – чер сукман, бяла риза, черните ботуши, които Маги така и не заобича.
Хлапачката се преобрази в елегантно девойче.
Суетенето около препускащото време и точно фиксирания час бяха замаскирали надигащото се напрежение, но когато най-накрая стигнахме до „Московска” 33 то изби.
Маги изстена, че не се чувства въобще комфортно, и че ужасно много се притеснява. Беше ходила на десетки състезания, но това което не знаеше какво ще е я беше разтреперило.
Веднага в главата ми нахлуха всички думички как се налага да правим неща, които не винаги ни харесват и как така се разширяваме, но погледнах детето си… и се спрях.
Само и казах: „ Добре, бързо в тоалетната да се преоблечеш!”
Та така … Маги отново беше в дънки и маратонки в зала номер 5 – залата, където се гласуват важните решения в града – заедно със още 110 свои връстници, които бяха показали, че могат да правят нещата да се случват.
Защо този ден беше специален за мен?
Защото бях фоторепортер на детето си и защото то ми показа, че истинската отговорност към човека когото обичаш е да го оставиш да бъде себе си – независимо от обстоятелствата.
