Аз съм събирачка на думи – думи, които ме намират.
Аз ги приемам, подреждам, придавам им някаква форма и бързам да натисна бутона Publish, за да ги пусна и те отново да имат своя независим от мен живот.
Понякога обаче думите се връщат отново за да разкажат продължението на историята, която са започнали.
Точно това се случва в момента.
На 14.5 беше големият концерт на Бон Джови. Два часа преди събитието нашият семеен съвет се събра и решихме, че една част от нас – малките и баща им ще отидат на концерт. Аз и голямата ми дъщеря ще си останем в къщи и ще си измислим друго забавление.
Съгласни.
Те се изстреляха за билети за да не изпуснат това, което ще се случва вътре в стадиона. А ние решихме, че ще се поразходим малко по-късно, защото пролетната вечер не е за изпускане.
През деня бях започнала да пиша нещо и исках да го довърша. И преди съм била на големи концерти и затова ми беше лесно да си представя – хората, еуфорията.
Написах последното изречение и натиснах публикувай(it’s my life).
Часът беше 20:30 – точно часа, в който по програма групата трябваше да излезе на сцената.
С Маги излязохме от къщи. Съвсем спокойно потеглихме към парка.
Борисовата градина както винаги беше пълна с хора дошли да презаредят с усещанията за истинска свежа пролет.
В единият край на Борисовата градина е стадион Васил Левски, мястото където концерта вече се случваше.
Музиката ни притегли към себе си.
Без да се уговаряме в същото спокойно темпо избрахме най-прекият път към стадиона, а когато го стигнахме като по поръчка започна it’s my life.
Беше чудесно!
Зарадвахме се на подарената ни случайност и ухилени си продължихме нашето си изживяване на вечерта.
Бъбрейки по женски съвсем не усетихме как стигнахме до ул. Иван Шишман, сега пуста от липсата на обичайните си посетители. Залепяхме нос по витрините на вече затворилите магазинчета и галерии.
Съвсем лежерно стигнахме до Попа, хапнахме вегетариански дюнер с фелафел и пак така хихикайки си за нещо си се върнахме до стадион Васил Левски.
И тогава си се случи нашето си чудо и повода да разкажа всичко това.
Една руса жена разминавайки се с нас ни попита дали искаме билети за концерта.
Неочакваният въпрос ме стъписа, тя ме усети и побърза да добави:
“Ама, не!” Аз ви ги подарявам!”
И докато изрека “Да, искам!” – тя вече ми беше подала два билета всеки по 129лв и беше си тръгнала без да чуе искреното ми “Благодаря!”
Стъписването ми много бързо се стопи от едно дълго и спонтанно
“Ехааа!” извикано от Маги.
Да!!!
Съвсем без да очакваме на нас ни бяха подарили билети за ставащото отвъд бариерите.
Вече нямаше причина да се помотваме, отправихме се към първият вход, който видяхме – охраната не ни пусна, отидохме на втори- отново ни спряха.
Но какво става? Защо не ни пускат?
Погледнах пак билетите – истински са, просто не спазвахме точно инструкцията – елементарно, те са за точно определен вход.
Бързо го намерихме и пощурели влязохме вътре.
Беше невероятно!!!
Емоцията, която изпитах тогава трудно може да се опише.
Чувствах радост, еуфория и една огромна благодарност ,че всичко това ми се случва и, че го преживявам с дъщеря си.
Благодарност към брилянтните музиканти, подарили на всички ни неповторимо шоу.
Благодарност към русата жена, която като фея се появи и изчезна изпълнявайки едно желание.
Благодарност към Вселената, която ни показа своята щедрост, когато се използва силата на намерението.
Защото тази вечер се случи точно това:
Аз създадох намерение.
Написах го в емоционална форма като вече да се случва.
Пуснах го.
Направих действие, предвижих се до него.
През цялото време го държах в мисълта си: чувах, виждах, говорех за него като нещо хубаво.
Радвах се на това, което имам в момента.
Оставих се да бъда изненадана, без да имам каквито и да е било очаквания.
Вече случило се спазих точните инструкции.
Намерението стана реалност.
Стана реалност – само част и половина след натискане на бутона Publish.
БЛАГОДАРЯ!
Благодаря, че имам късмета да живея в този свят на чудеса! Чудеса, които ни очакват да бъдат случени.
Деяна
